Тя облегна глава на една възглавница, със замечтан поглед и отпуснато тяло. Каро я погледна с любопитство. Това момиче бе различно от притесненото замръзнало дете, което се бе появило пред вратата й само няколко часа по-рано. Вече нищо от нея не напомняше за бедността. С този халат и със златистата си коса, която се сушеше на топлината на камината би могла да бъде всяка друга — просто момиче като самата нея.
— Наричай ме Каро — каза тя. — Всички ми викат така.
Пред камината бе сложена малка масичка, тежките завеси бяха спуснати, закривайки гледката към заснежените и опустели улици. Каро наблюдаваше Леони, докато се хранеше, наслаждавайки й се как поглъща храната си с апетит. После седнаха една до друга на килимчето пред огъня и тя обели праскови, отгледани специално за нея в парника на провинциалното имение на Алфонс. Те топяха малките сочни парченца плод в чашите с шампанско и се смееха, докато смучеха смесения им с виното сок. Чувстваха се защитени от бурята, потопени в своята близост, без никакви мъже наоколо — „като съученички“, през смях каза Каро.
— Хайде, разкажи ми! — седна по турски на килима Леони с чаша шампанско в ръка, пищният й кадифен халат се надипли около кръста й, бе въодушевена, сетивата й се бяха пробудили — сякаш тялото й се носеше по море от разпенено шампанско.
— Каква да ти разкажа?
— Твоята история… Каро — добави тя, доволна, че може да я нарича с малкото й име.
— Моята история… а, да.
Хубавото лице на Каро изведнъж помръкна.
— Бе приказна история, Леони — но за малко. Ако да си глезен означава да си обичан, то аз бях глезено дете. Баща ми бе хубав, а майка ми — млада и красива. Спомням си как ми се струваше, че трябва да чакам цяла вечност всяка сутрин, докато тя се събуди и ми позволяха да вляза при нея. Беше се излегнала в голямото старо легло, дребничка, чернокоса, облечена винаги в нещо бледо и дантелено, разтваряше ръце към мен и се смееше, докато изтичвах през стаята, за да се хвърля в прегръдките й. Татко ни чуваше, подаваше глава иззад вратата на гардеробната и се разсмиваше, като ме виждаше как покривам лицето на мама с целувки. А после идваше неговият ред да бъде целуван, той ме повдигаше нагоре, за да достигна лицето му — понякога ми позволяваше да го насапунисам и дори хващаше с моята ръка дългия бръснач и ми даваше да му „помогна“ да се обръсне. Сетне ми слагаше малко от неговия одеколон зад ушите. След това двамата сядахме на маминото легло и си взимахме от закуската й. Спомням си как си отмъквах парченца специално отгледани праскови от една малка чинийка и ги давах на татко да ги оближе. И двамата бяха съвсем млади и красиви — и толкова влюбени. Вече знам какви егоисти могат да бъдат влюбените и си мисля, че съм била късметлийка, задето са ми позволявали да споделям тяхната любов.
Като първороден син баща ми бе наследил титлата и всичко, свързано с нея — замъка, къщите в града, именията. Мама също бе богата, млада и красива. Те действително бяха златната двойка, на която боговете са се усмихнали. Но един ден всичко това свърши. Бяха заминали да прекарат уикенда при приятели в провинцията, бе през ноември, мъгливо време, заледени пътища… претърпяха катастрофа…
На лицето на Каро се изписа болката от преди двадесет години и Леони отмести поглед, защото не искаше да се натрапва.
— Никой не ми каза — прошепна Каро. — Това бе най-лошото. Предполагам, че са искали да ме защитят от болката. Слугите, които бяха мои приятели, се движеха из къщата със зачервени очи, избърсваха сълзите си, щом ги погледнех, всички завеси бяха спуснати, а огледалата обвити в черно, навсякъде се шепнеше. Нищо не разбирах. Изведнъж къщата се напълни с роднини, адвокати, свещеници… все облечени в черно. Братът на баща ми, който сега бе наследил титлата, най-накрая ми обясни какво се е случило. Каза ми, че те са отишли на по-добро място и ще бъдат щастливи там. Заведе ме да ги видя. Лежаха един до друг в постлани с бял сатен ковчези, изглеждаха толкова добре — както обикновено… но сега не протегнаха ръце към мен. Бях петгодишна, а те си бяха отишли завинаги. Както и тяхната любов, глезенето и щастието. Аз, някога център на тяхната вселена, сега трябваше да живея със своите чичо и леля и с техния единадесетгодишен син.
Каро отпи глътка вино и дълбоко въздъхна.
— Нямаше да е чак толкова лошо, ако не беше леля ми. Разбира се, като се обърна назад, разбирам, че тя и майка ми никога не биха могли да бъдат приятелки. Леля Макарен бе проста жена, която бе уредила живота си, омъжвайки се за втория син на благородническо семейство. Бе силна и властна, а чичо бе академичен тип, заровен в света на древните ръкописи, на латинските и старогръцките текстове. Леля Макарен ръководеше живота му, а това означаваше, че ръководи и моя. Коприната и муселинът, в които бях облечена някога, и цветните панделки, сплетени в косите ми от любящите пръсти на майка ми, сега бяха сменени със син шевиот, бяла престилка и груби обувки. Сплитаха косите ми толкова здраво, че понякога ми се струваше, че ще ми смъкнат скалпа. Хранех се в стаята, където протичаха уроците ми, а нощем спях в детската стая — за да не безпокоим чичо, казваше тя. Струва ми се, че трябва да съм плакала всяка нощ в продължение на години — възглавницата ми бе просмукана със сълзи.