— Но не и ти — извика Леони. — Алфонс никога не би направил това!
Каро бе толкова красива, едва ли някой мъж би могъл да й устои. Сигурно всички я обожаваха, мислеше си тя. Аз също.
Огънят започна да угасва и Каро погледна позлатения часовник над камината.
— Я да видим какво става с бурята — каза тя и хвана Леони за ръка. Те надникнаха през студения прозорец. Искрящата бяла покривка бе превърнала дърветата на двора в алабастрови колони, а клонките им бяха заприличали на магьоснически пръсти. За пръв път Париж бе притихнал, не се чуваше никакъв звук, единственото доловимо движение бе блещукането на уличните лампи.
Те отвориха прозореца и се надвесиха през него, изтръсквайки снега от перваза със замръзнали ръце, а смехът им се заглуши от снежния килим навсякъде.
— О, нощта е вълшебна — извика Леони, замаяна от шампанското и свежия въздух. — Боговете и богините са променили света тази вечер — променили са и мен. Никога няма да бъда отново същата.
Каро се наведе към нея и я целуна.
— И ти си вълшебна, Леони Бахри, и един ден ще „принадлежиш“. Знам го със сигурност.
Свита в голямото легло, под чаршафите от гладък лен и одеялата от мека вълна, Леони си припомняше историята на Каро до най-малката подробност… можеха ли някои от тези неща да се случат и на нея? Как биха могли? Къде щеше да срещне човек, който лудо да се влюби в нея? Не в „Сера“ във всеки случай — и не по време на самотните си разходки в Булонския лес, и, разбира се, не при мадам Артоа! Тя прегърна възглавницата, притисна я към себе си, копнеейки за някой, който да я прегърне, мечтаейки за някой, който да й нашепва: „Обичам те, Леони.“
Прислужницата й донесе закуската в леглото, върху красивия бял поднос бяха поставени бурканчета със сладко и с мед и още топли кроасани, които тя лакомо започна да топи в чашата с кафето.
Но скоро стана време да се върне към действителността и Леони неохотно се измъкна от леглото. Бавно облече вълненото си бельо и постепенно възвърна обичайния си вид, докато пред огледалото навличаше износената си рокля и обуваше черните обувки, които само преди няколко месеца й се струваха толкова елегантни. Миналата нощ бе само сън, тъжно си мислеше тя, топъл, прекрасен сън, изпълнен с приятелство и веселие, още един полъх от света, на който все пак не принадлежеше.
За последен път се погледна в огледалото и отиде да потърси прислужницата.
— Мадам е будна — осведоми я тя — и иска да ви види, преди да си тръгнете.
Каро лежеше сама в голямо легло с балдахин, а завесите му бяха леко дръпнати встрани.
— Леони — каза тя, потупвайки по леглото до себе си, — ела тук. Надявам се, че спа добре?
— О, да… но ми се ще да не съм, защото не исках да пропусна дори един миг.
Каро се засмя.
— Сега сме приятелки и не искам да те загубя толкова скоро. В четвъртък организирам парти, защо не дойдеш? Моля те, Леони, ела — ще бъде много забавно.
— На партито ли? — тя усети как започва да се въодушевява.
— Трябва да дойдеш, настоявам! Девет часа в четвъртък!
Леони бе изпълнена с щастие, значи нямаше да загуби този свят още сега! Тя целуна Каро по бузата.
— О, благодаря ти, Каро, разбира се, че ще дойда.
Група работници чистеха тротоара, когато Леони излезе навън. Подхлъзваше се по заледените места, от време на време минаващите кабриолети я опръскваха с кишав сняг, но тя не обръщаше внимание на нищо. Отново се носеше по море от шампанско… четвъртък… вдругиден. О, Господи. Спря по средата на пътя, вцепенена от ужас при мисълта, която внезапно бе осъзнала. Какво щеше да облече?
5.
— Няма време за каквото и да било — каза Лулу, — така че ще трябва да измислим нещо, което ни е под ръка. Бела, ти си горе-долу като нея. Нямаш ли някоя дреха, която да може да облече?
Претърсиха гардероба на Бела и накараха Леони да пробва една рокля от червено кадифе. Решиха, че с нея изглежда прекалено бледа, черната дантела пък я състаряваше. Не откриха нищо подходящо… а момичетата бяха единствената надежда на Леони. Нямаше да може да отиде, знаеше си… как да отиде без подходяща рокля?
— Чакай малко — каза Лулу. — Хрумна ми нещо. Облечи си палтото, Леони, ще отидем до театъра.
По всяко друго време фактът, че е попаднала зад кулисите на кабарето, би й се сторил вълнуващ, но сега цялото й същество бе погълнато от собствения й проблем — трябваше да намери нещо, което да облече. Спря се за малко, за да надзърне зад прожекторите към сцената, долови миризмата на прах и боя от пищните декори и после бързо се завтече след Лулу, която почти изчезна от погледа й по тъмния коридор към голямата стая с костюмите. Лулу нервно започна да премята закачалките, търсейки костюма, за който се бе сетила.