— Глорие го бе използвала в една сцена, показваща парти преди няколко месеца, Бела — каза тя, а гласът й се чуваше приглушено, загубен сред редовете дрехи. — Сещаш ли се, онзи златистият?
— Този ли имаш предвид? — показа й Бела една блестяща малка рокля от златист сатен.
— Пробвай го — подаде го Лулу на Леони. — Много ще ти отива.
Леони бързо разкопча роклята си и се напъха в златистия костюм. Малко й беше къс и ризата й стърчеше отдолу, но тя я издърпа и прихвана в кръста, ала пак продължаваше да стърчи тук-таме. Затова пък дългите ръкави изящно очертаваха китките й, а краищата на високата яка опираха зад ушите.
— Както обикновено е прекалено къса — раздразнена каза Бела.
Леони погледна надолу и видя как ризата се подава над прасците й.
— О, Лулу — отчаяно възкликна тя. — Какво ще правим сега?
Лулу огледа роклята… нямаше как да се пришие ивица от друга материя по края, така че да не си личи много. Оставаше им само едно.
— Щом не можеш да я промениш, поне можеш да се възползваш от нея — решително заяви тя. — Трябват ти чорапи, Леони — копринени, и обувки… ще подчертаем дължината, все едно специално е шита къса!
Леони я погледна с недоверие, можеше ли така? Спомни си копринените чорапи в „Сера“, но обувките бяха скъпи. Лулу прочете мислите й.
— Ще отидем при Ектор — каза тя. — Те правят обувки за всички магазини и там е по-евтино.
Бела скри роклята под палтото си, докато с кикот се изнизваха покрай портиера, а после се понесоха по заледените улици към Ектор. Магазинчето бе малко и мрачно, миришеше на кожа и лак, всичките надежди на Леони отново угаснаха… как можеха да намерят нещо подходящо тук? Един възрастен мъж се появи зад тезгяха.
— Здравейте, Бела, Лулу — приветливо ги поздрави той. — Мога ли да ви услужа с нещо, млади госпожици?
Те бяха редовни клиенти като останалите момичета от кабарето.
— Нашата приятелка има нужда от обувки… златисти на цвят — и не много скъпи, ако имате — съобщи му Бела направо.
— Не много скъпи, значи? — намигна им Ектор. Момичетата винаги искаха едно и също. А как очакваха да преживява той? Но пък бяха така очарователни!
Той погледна краката на Леони, преценявайки номера й с набито око.
— Хм, по-голям от обичайния — каза той. — Няма голям избор в златисто… всъщност тези са единствените, които имам.
Той извади на тезгяха чифт малки златисти ботушки, които привлякоха вниманието на всички. Бяха леки, блестящи и със заострени върхове — стигаха до глезените, връзките им отзад завършваха с два златисти поклащащи се пискюла, а малките им токчета бяха направени специално за лудуване.
— Пробвай ги — подкани я Бела, щом видя как Леони ги оглежда подозрително.
Леони обу фините ботушки върху грубите си вълнени чорапи и завърза връзките с малките пискюли. Изправи се и направи няколко крачки, за да ги изпробва… веселите токчета я караха да се чувства като цирково пони.
— Страхотни са — каза Лулу. — С подходящи чорапи ще изглеждат великолепно. Ще ги вземе, Ектор — ако цената е поносима!
Четвъртъкът изглеждаше безкраен и Леони пресмяташе часовете, оставащи до шест, когато щеше да бъде свободна. Марок бе посветен в предстоящото събитие и загрижен я наблюдаваше как крачи из салона. Бе толкова млада, толкова наивна… надяваше се да не й се случи нещо.
Щом удари шест, тя сграбчи новите си копринени чорапи и забърза към къщи, където я очакваха момичетата. Седеше, без да се оплаква, докато те вчесваха и тупираха косата й, която най-накрая заприлича на златист облак, подобно косите на момичетата от ренесансовите платна. Жоли я гримира — леки бронзови сенки на клепачите, малко прасковен руж под скулите, блестящ златен прах, посипан по раменете. Забраниха й да си облича риза и от време на време Леони нервно подръпваше роклята, за да прикрие разголените си гърди, докато Бела я закопчаваше горе на гърба. Лулу й беше дала жартиера си с бастите и тя най-сетне издърпа нагоре червените копринени чорапи, възхитена от гладкостта им и изпълнена с чувство за вина поради цената им. Завърза златистите си ботушки и лекичко се поклати, а пискюлите отзад се залюляха. После плахо запристъпва из стаята, за да я разгледат момичетата.