— Не така, Леони — отчаяна извика Лулу. — Изправи се, опъни рамена, повдигни гръдния кош. Изгърбваш се, за да скриеш гърдите си, но погледни само как стои роклята тогава! По дяволите, момиче, имаш страхотно тяло, покажи се малко — ето така!
Тя закрачи из стаята с изправена глава и самоуверено вирната брадичка, елегантно пристъпяйки на високите си токчета. Леони започна да й подражава, поизпъчи се, повдигна раменете си. Лулу беше права, тази рокля не можеше да се носи плахо, изискваше самоувереност. Можеше само да се надява, че ще се сдобие с нея.
Рупърт фон Холенсмарк почти се бе отказал да посети партито на Каро. Бе пристигнал от Мюнхен в осем часа същата вечер, а навън бе дяволски студено, готвеше се да вали още сняг. Бе уморен и прегладнял и не се нуждаеше от нищо друго освен чаша уиски и нещо за хапване. Пътуването при Пуши бе истинска неприятност, макар че винаги се радваше да я види. Не беше влюбен в нея, но тя бе мила и забавна — ако трябваше да се ожени, то щеше да бъде за Пуши. Баща й притежаваше милионите на Крумер, а неговият баща — титла, а и Пуши бе лудо влюбена в него. Щеше да се грижи добре за нея, щом веднъж се оженеха — бяха толкова добри приятели.
С въздишка на облекчение той се съблече и влезе във ваната, прогонвайки умората с гореща вода и чаша уиски. Вече се чувстваше по-добре… може би щеше да отиде все пак. Партитата на Каро винаги бяха забавни.
Дворът вече бе изпълнен с хора и карети, когато Рупърт слезе от кабриолета и с нетърпелив жест отметна назад русия си перчем. Вятърът бе пронизващ. Господи, колко студено бе днес. Той се сви и бързо закрачи към къщата и тогава на стъпалата точно пред него се появи най-изумителното момиче. Рупърт хвърли бърз поглед към дългите крака, обути в червена коприна и малки златисти ботушки. Последва тези крака… трябваше да види коя бе тя.
— Рупърт!
— О, по дяволите! — тихо простена той, щом забеляза красивото момиче, облечено в синя рокля, което го бе издебнало на вратата. Заради нея изгуби от поглед странната непозната!
Жил дьо Кормон си знаеше, че не трябва да идва. Тези партита бяха винаги едни и същи, все същите лица, все същите разговори — все същите жени. Той застана зад високия прозорец и мрачно започна да съзерцава гледката навън, като се чудеше дали да си прави труда да остане — може би бе по-добре да измисли някакво извинение за пред Каро и да си тръгне, в кабинета му го чакаха проекти за дизайн на новите автомобили… Кое беше това момиче? Току-що бе прекрачила прага с тези дълги бедра и с най-странното облекло на света и вече нервно се оглеждаше край себе си, очевидно никак не се чувстваше на място. Дали нямаше ей сега да се обърне и да избяга? Определено бе различна — не твърде красива, но у нея се долавяше нещо.
По дяволите, онзи мъж, защо я гледаше? На Леони й се дорева, искаше й се да се обърне и да си тръгне. Тя се спотаи в ъгъла, оглеждайки се отчаяно за Каро. Изглежда, всички гости се познаваха помежду си много добре. О, Господи, изобщо не трябваше да идва. Тук бе толкова шумно — музика, разговори, смях. Тя отново погледна мъжа до прозореца. Още я гледаше и леко се усмихваше. Знае, че аз не принадлежа на това място, печално си помисли тя. „Покажи се малко!“… зазвънтяха в съзнанието й думите на Лулу. Тя самоуверено вирна брадичка, изправи се, изопна рамене и закрачи из стаята с прекрасните си силни крака, обути в червена коприна и златисти циркови ботушки.
— Леони — извика Каро, поразена от външния й вид… косата, блестящата рокля, краката — ботушките. Но най-странното бе, че щом премина първоначалният шок, Леони й се стори прекрасна — блестящо златисто създание от някакъв друг свят. Тя топло я целуна.
— Изглеждаш великолепно. Искам да представя на всички ви — обърна се тя към гостите, застинали в очакване — Леони.
Мълчаливото им настойчиво внимание накара Леони притеснено да сведе поглед, но после, спомняйки си урока на Лулу, вирна брадичка и ги погледна предизвикателно.
— Разбира се, спомням си за теб — каза Алфонс. — Имаш лице, което не може лесно да се забрави.
Леони се надяваше, че това бе комплимент. Все още се чувстваше несигурна в тази рокля — никое от другите момичета не носеше нито толкова къса, нито толкова блестяща рокля.
— Мога ли да ти предложа шампанско, Леони? — услужливо я заговори един тъмнокос младеж.
Тя въздъхна с облекчение и лека-полека започна да се отпуска; дори й се прииска да се забавлява. Погледът й отново срещна този на мъжа до прозореца, тя бързо сведе очи, ала после незабелязано пак го погледна. Той се бе приближил и застанал до масата с чаша шампанско в ръка. Не говореше с никого. Бе самотен като нея. Стори й се зловещ, обгърнат от мълчанието си и тя тутакси се върна към шума от разговорите и смеха, които се носеха наоколо. Привлекателен по особен начин, помисли си, долавя се нещо у него.