Жил дьо Кормон целуна ръка на Каро.
— От години не съм се забавлявал така добре на парти — каза й той на сбогуване.
Тя учудено го погледна, изобщо не изглеждаше като човек, който се забавлява.
Той се приближи до своята жертва.
— Жил — Алфонс бе изненадан, обикновено дьо Кормон не гореше от желание да бъде представян. — Госпожица Леони Бахри.
Беше сгрешил, всъщност тя бе красива. Леони се изчерви от настойчивия му поглед, усети ужасно напрежение, когато му подаде ръката си, но и особено вълнение — остана занемяла, разтреперана.
— Дойдох да ти благодаря за гостоприемството — каза той на Алфонс, — но се опасявам, че трябва да си тръгвам. Утре рано сутринта заминавам за Лондон.
После се поклони на Леони:
— Радвам се, че се запознахме, мадмоазел Леони.
Погледите им за миг отново се срещнаха. Тя нервно облиза устни.
— Винаги ли се усмихва? — прошепна на Алфонс, щом той се отдалечи.
— Да — отвърна й той. — Когато печели.
Рупърт вече губеше търпение до момичето със синята рокля. Каро специално го беше помолила да се грижи за нея и той нямаше друг избор, освен да удовлетвори молбата й. В момента бяха заобиколени от група млади хора, но ставаше късно, партито бе започнало да замира. Къде беше Леони? Никъде не я виждаше. По дяволите, как можа да му погоди такъв номер Каро?
Дьо Кормон даде знак на Вероне, негов личен секретар, който го чакаше на вратата.
— Той е по-лош от предано старо куче — с презрение каза Каро на Алфонс, гледайки към Вероне. — Кучето поне обича господаря си!
— Разбери коя е тя — промърмори дьо Кормон на Вероне. — Искам да знам откъде идва, къде живее, с какво се занимава… от какво има нужда…
Вероне знаеше какво има предвид. И преди го беше правил. Това бе начинът на дьо Кормон открито да си съперничи с останалите мъже — в бизнеса или в личния живот. Използваше по-лукав, по-изкусен обвързващ подход. Проучваше от какво се нуждае дадена личност — пари, слава, сексуални перверзии… и каквото ти хрумне още! А после използваше информацията, за да разклати противника си, да го постави в по-уязвима позиция, да го подготви за следващия си ход. Не оставяше никакъв шанс на противниците си — а към жените се отнасяше като към противници. При дьо Кормон не можеше да става и дума за любов. Знаеше, че всеки си има цена. И харесваше тази игра повече от всичко.
Леони пое старото си кафяво вълнено палто от портиера и заслиза по мраморното стълбище в снеговитата нощ. Не усещаше студа, вече нищо не усещаше. Цялото й въодушевление я беше напуснало. Рупърт я бе изоставил заради момичето в синьо… всичко, което той й бе казал, всичко, което тя бе почувствала, не означаваше нищо. Дали просто не бе флиртувал с нея? Това ли беше флиртът? Бе стояла около половин час сама в гардеробната, казвайки си, че ако не я заговори и този път, щом мине покрай него, ще си тръгне. Дори не я бе забелязал. Музика и смях се носеха в нощта. Пътят към къщи по замръзналите улици й се стори дълъг.
— Леони! — тя извърна глава и лицето й се озари от лъч на надежда. — Леони, аз съм, Марок.
Той стоеше на тротоара и държеше отворена вратичката на един кабриолет.
— Помислих си, че може да нямаш достатъчно пари да се прибереш у дома и помолих Лансън да дойде и да те почакаме заедно… няма проблеми — добави Марок, — той ми е приятел. Често се качвам на кабриолета му от „Сера“, когато трябва да разнасям поръчките. Понякога му правя услуги и той ми помага.
— О, Марок — тя се разкъсваше между радостта, че го вижда, и желанието той да бе Рупърт, — колко си мил. Не знам какво щях да правя без теб.
Марок се бе тревожил за нея през цялата вечер и сега като я гледаше, си помисли, че е имало защо. Не приличаше на момиче, което се връща от забава, дори му се струваше, че всеки момент ще се разплаче.
— Добре ли си? — загрижено я попита той.
— Да, Марок. Добре съм. Просто съм уморена, това е всичко.
Леони се облегна на възглавничките, хванала ръката на Марок, докато кабриолетът трополеше по пътя към дома, отвеждайки я от първото й парти в Париж.
— Не може да не си спомняш — извика Бела. Бе три часа през нощта, току-що всички се бяха втурнали в пансиона, жадувайки да чуят разказа й за партито, за това кого беше срещнала там, какво се беше случило, а сега тя казваше, че не си спомня!
— Какво яде? — практично я попита Жоли. — Да започнем с това.
— Трюфели — отговори тя. — И ягоди, струва ми се.
— Трюфели — възкликна Лулу, тупвайки театрално с ръка по леглото. — Ако бях на твое място, никога нямаше да забравя трюфелите! А и ягодите, сега, когато земята е покрита със сняг — не може да не си спомняш.