Бялата кутия бе завързана със сребърна панделка и носеше името на шикозен нюйоркски магазин. Вътре бе сложена най-красивата дантелена блуза на света.
— Казаха ми, че това е последната мода — притеснено заобяснява той, изчаквайки одобрението й.
Амели разпери пред себе си нежната дантела, цялата сияеща.
— Това наистина е най-хубавото нещо в моя гардероб — каза тя, — колко умно, че си избрал него, Себастиау. Засмя се при мисълта как Себастиау влиза в дамски моден магазин. — И колко смело! — добави после.
Амели погледна роклята, с която бе облечена. От толкова отдавна не си бе купувала нищо ново, просто никога не й оставаше достатъчно свободно време, за да обикаля по магазините. Не й оставаше време за нищо освен за хотела и за децата — и тя трептеше между двете като стрелка на метроном, целият й ден бе разпределен до минута. Просто нямаше никакво време за самата себе си!
— Това е само подкуп, за да се уверя, че ще вечеряш с мен.
— О, но, Себастиау, трябва да се връщам обратно. Налага се да проверя сметките от миналия месец, а и днес има годишнина от сватбата на мистър и мисис Фрийланд, също и танци в балната зала. Наистина трябва да съм там, за да се уверя, че всичко е наред.
— Амели ду Сантус, казвал ли ти е някога някой, че тайната на успеха е в това да знаеш как да упълномощаваш? Упълномощавай останалите, скъпа моя — остави част от товара на персонала си, та те са там за това!
Амели печално се усмихна.
— Знам, знам. Просто — ами, знаеш ли, Себастиау, в края на краищата отговорността е моя и аз не искам нещо да не бъде наред. Едуар ми има доверие.
— И как няма да ти има доверие след цялата работа, която си свършила. От три години това място е най-печелившият хотел във Флорида. Защо да ти няма доверие? И защо да нямаш доверие на персонала си? В края на краищата, ти си ги подбрала.
— Ти си прав, трябва да ги оставям сами да се справят. Бедата е, Себастиау, че съм толкова дяволски заинтересована, че не мога да изтрая да не се намесвам. Обичам всяка частица от хотела.
Амели се засмя и сграбчи Леонор за коляното.
— Май е време за теб, нали, скъпа моя? — каза тя и я целуна. — Какво ще кажеш за една вана?
Леонор имаше същите кехлибарени очи като Амели и Леони.
— Мой ред е да седя в оня край, където няма тапа — каза тя и дръпна Амели за ръката. — Кажи й — кажи на Ле, мамо. Ти няма да сядаш в моя край — предупреди сестра си тя.
Ле скочи на крака и се затича към вратата.
— Ако стигна първа, ще седя, където си искам — извика тя, хвърляйки дрехите си в движение.
Амели и Себастиау се засмяха.
— Не се тревожи, Леонор, бъди сигурна, че ще седнеш в онзи край, дето няма тапа. — Себастиау взе на ръце малкото момиченце и я качи на раменете си.
— Хайде — извика той, — дай да видим как можеш да плуваш.
Той погледна Амели, докато се качваха по стълбите един до друг.
— Какво ще правим с вечерята тогава — или дойдох чак от Ню Йорк само за да те видя и да вечерям сам?
— Какъв е този патос? — усмихна му се Амели. Наистина бе толкова хубаво, че го вижда. — Ще бъде ли твърде късно в десет?
— Значи в десет.
Амели беше облякла дантелената блуза с една ефирна бяла пола. Косата й бе прибрана с гребенчета, украсени с перли, перлени обици се поклащаха от ушите й, а един сребрист колан бе пристегнал тънкото й кръстче. Чувстваше се хубава. Това не бе нещо, за което бе мислила напоследък, но вече определено бе време да започне. Питаше се какво би казал Себастиау за нейната идея.
Той я чакаше на запазената специално за нея маса в ресторанта на Паласио. Бе десет и десет и салонът бе препълнен с гости, които се наслаждаваха на превъзходната храна на Мишел и на изисканото обкръжение. Навсякъде си личеше вкусът на Амели — в бледозелените покривки по масите и тежките прибори от чисто сребро, в чиниите от Лимож и нежните цветя. Вкусът й бе формиран и напътстван от Изабел и бе превъзходен. Както и самата тя, помисли си Себастиау, отмествайки назад стола си, докато Амели се приближаваше към него. Питаше се какво ли си е помислила, когато я бе поканил… точно сега бе подходящият момент, усещаше го. Вече си бяха станали толкова близки.
— Себастиау, имам идея. Искам да ми кажеш какво мислиш за нея.
Тя изглеждаше толкова сериозна, че Себастиау се зачуди какво ли пък можеше да е сега. Дали не възнамеряваше да разшири хотела до петдесет стаи. Или да добави още тенис кортове и игрище за поло? Той едва ли би могъл да се досети какво точно е родило въображението й — и усетът й, тя, изглежда, имаше много вярно чувство за онова, което би могло да донесе успех.
— Добре, кажи ми — каза той, мислейки си колко е красива в бялата дантелена блуза.