— Най-сетне войната във Франция свърши. Искам да заведа децата да видят баба си.
Единственото нещо, което би могло да го изненада повече, бе, ако му беше казала, че се отказва и напуска хотела. Знаеше, че Амели си пише с Леони, макар и да я споменаваше рядко, очевидно нещо се мътеше в главата й от доста време.
— Не звучи лошо — предпазливо отговори той, — ако и Леони е съгласна. — Той си спомни как последния път, когато бяха във Франция, Леони бе убедена, че Амели е в смъртна опасност.
— Няма да й казвам — отвърна му тя. — Просто ще отида там и ще я намеря.
— Като миналия път ли? — въпросително повдигна вежди Себастиау.
— Не — този път няма да избягам. Каквато и опасност да е имало, когато бях дете, сигурно сега вече е преминала, Себастиау. Аз съм на двадесет и четири — вдовица с две деца. — Амели сви рамене. — Опасността е само в съзнанието на Леони и мисля, че децата ми имат право да познават баба си.
Себастиау хвана ръката й.
— Права си, идеята е добра — добра за теб, за Ле и Леонор. А и за Леони.
Амели му се усмихна облекчена. Себастиау бе толкова здравомислещ; ако се бе опитал да я разубеди, щеше да бъде принудена да преразгледа решението си — или поне да се вслуша в доводите му против.
— Добре — въздъхна тя, — радвам се, че одобри идеята ми. Ще бъде по-лесно да кажа на Едуар.
Някогашното оживление озари лицето й и за миг пред него седеше живото, пламенно момиче, което бе тя преди.
— О, Себастиау, толкова съм развълнувана!
Погледът на Себастиау срещна нейния.
— Амели, защо ще заминаваш сама? Не мога ли да дойда с теб?
— Предполагам, че не искаш да се мъкнеш из Европа с една вдовица и цялото й домочадие — трябва да мислиш за кариерата си на архитект в Ню Йорк — а сигурно те чакат дузина красиви и вбесяващо елегантни приятелки!
Амели с лекота отхвърли предложението му — както можеше да постъпи само със стар приятел — но Себастиау не се отказа.
— Амели, нямах предвид по този начин. Искам да станеш моя жена.
Дългите й тъмни мигли затрепкаха.
— Винаги съм те обичал, можем да бъдем щастливи заедно, както сега. Най-хубавите дни от живота ми са били тук с теб и децата.
Амели се поколеба. Какво можеше да каже, без да го нарани? Той бе най-скъпият й приятел, от край време беше така — и бе истина, че са щастливи заедно. Бракът със Себастиау би бил спокоен, разумен, изпълнен с уют и нежност. Спомените с Роберто се блъскаха в съзнанието й — тогава бяха млади, нежни и прекрасни. Но сега тя бе различна. Бе жена — и искаше да се чувства като жена… може би някъде, някой ден щеше да се появи някой, който да събуди страстта й и истински да я развълнува.
— Себастиау — продълговатите кехлибарени очи на Амели умолително потърсиха неговите. — Не мога — не и сега във всеки случай. Не съм готова за женитба — но и аз те обичам, наистина те обичам. — Ръцете й нервно стиснаха неговите. — Просто във Франция трябва да отида сама. Имам нужда от повече време, за да подредя чувствата си.
Може би бе постъпил прекалено прибързано — все пак бяха минали едва три години след всичко.
— Аз ще бъда тук тогава, когато се върнеш — усмихнат й отвърна той, — ако имаш нужда от мен.
Амели въздъхна облекчено.
— Винаги ще имам нужда от теб — всъщност още сега. Искам да заведа децата в Париж за няколко дни, преди да отидем на Лазурния бряг. Нямаш ли някои приятели там? Бих искала да знам, че има някой, към когото мога да се обърна в случай на нужда.
Себастиау си помисли за Жерар дьо Кормон — тъкмо случай най-сетне да се запознае с Амели.
— Разбира се, имам един много добър приятел. Ще му пиша незабавно и ще го известя, че ти пристигаш. Той ще е повече от щастлив да ти покаже Париж.
— Чудесно — каза Амели, тъкмо когато келнерът пристигаше с вечерята. — Нямам търпение да се запозная с него.
72.
Жерар управляваше голямата тъмносиня кола в нощта, а на таблото пред него се появяваха километър след километър, увеличавайки разстоянието между него и баща му в Монте Карло. Никога не беше лесно да прекарва времето си с него, макар сега, когато Жил отново бе способен да говори, ужасното усещане за неговата откъснатост от света да бе намаляло. Изпълних задължението си към него, мислеше си Жерар, докато зората огряваше покрайнините на Париж, моят старец е борец — и куражлия. Как иначе щеше да преживее всичко, което му се струпа. Най-горчивият удар бе, че вече не можеше да ходи. Жил дьо Кормон не свикна лесно с живота на инвалид, той презираше количката си, мразеше безполезните си крака. За втори път в живота си той се пребори с всекидневните упражнения, които биха сломили и много по-млад мъж, и най-големият триумф за последните няколко години бе денят, в който без чужда помощ се изправи до количката си — на собствените си два крака за пръв път от пет години насам. На шестдесет и четири той бе още красив мъж, критично си помисли Жерар; на човек с неговата външност и положение би подобавало да се наслаждава на живота с някоя хубавица в прегръдките си… макар че сигурно не и баща му, той вероятно още щеше да е вкопчен в миналото и в единствената любов в живота си — Леони. Никога не споменаваше за нея — баща и син не водеха съкровени разговори, — но Жерар подозираше, че тя още присъства там, в обсебеното съзнание на баща му.