Той премина моста, а после продължи по Ке д’Орлеан към голямата къща. Откак баща му се бе преместил за постоянно в Монте Карло, Мари-Франс бе поела в свои ръце семейната къща в града, отваряйки широко прозорците й, за да влиза чист въздух и освежавайки мрачните й стени с нов пласт боя, нова мебелировка и красиви нови завеси. За пръв път от години и въпреки размерите и величието си това място бе заприличало на дом.
Бе едва шест и половина, когато Жерар влезе в салона. Имаше време за закуска и за половин галон29 кафе, а после щеше да потегли към офиса. Плановете за новото му разширяване в галерия причиняваха някои интригуващи проблеми, свързани с осветлението.
Куп писма го чакаха на бюрото му и той набързо ги прегледа… едно от Себастиау — добре, не му бе писал отдавна. Какво ли имаше да му съобщи? Значи, малката Амели д’Орвил пристигаше в Париж. Той си спомни как Себастиау му показваше писмата й с весели рисунки — Амели с кръглото лице и къдравата коса — с широка усмивка, когато е щастлива, и нацупена гримаса, когато не е.
Жерар хвърли писмото на бюрото. Питаше се дали е щастлива сега — млада вдовица с две малки деца. Е, бе много зает, но щеше да намери време да я види, заради Себастиау.
Париж се бе разтворил пред тях като цвете, мислеше си Амели, докато се носеха спокойно през града под старите мостове по Сена, чудейки се как са се сместили толкова много прекрасни сгради покрай реката, за да им се любуват случайните посетители като нея. Ле и Леонор се бяха провесили над баржата, а гувернантката им ги стискаше здраво за ръцете — просто в случай, че се наведат прекалено много.
Амели се облегна на дървената седалка; бе много приятно да се плъзга просто така, заслушана в монотонната лекция на екскурзовода, който произнасяше непознати имена и изброяваше дати, приятно бе да е в Париж отново. Този път й се искаше наистина да го опознае, миналото посещение бе толкова кратко. Наистина бе странно, мислеше си тя, че сега, когато бе тук, във Франция, нямаше защо да бърза да заминава на юг, просто й харесваше да бъде с децата, а и на тях им бе добре да я имат само за себе си — всъщност те разцъфнаха под вниманието й и може би дори малко се разглезиха? А и защо не, снизходително продължи мислите си тя, макар че наистина трябваше да подремнат този следобед, защото нямаше да изтраят до вечеря.
Хубавата баржа се прилепи до кея, децата изскочиха от нея и хукнаха нагоре по сивите каменни стълби с гувернантката, която ги следваше по петите. Да, определено бе време за един кротък обяд, а после тези две малки момиченца трябваше да си легнат в леглата!
Апартаментът в хотел „Крийон“ бе окъпан от слънчева светлина и потънал в спокойствие, докато Амели препрочиташе бележката от Жерар дьо Кормон. Това бе приятелят, за който Себастиау й бе разказвал — неговият „много добър приятел“, както го наричаше той. Така се наслаждаваше на усамотението и на дъщерите си, че за миг почти съжали, задето Жерар я бе поканил на обяд на следващия ден, но все пак струваше й се, че ще е добре, ако за един-два часа се откъсне от децата. А и, в края на краищата, няма ли да е забавно да обядва с един французин в Париж?
Амели отиде до гардероба и разгледа редицата рокли, окачени там. Защо Париж винаги успяваше да я накара да се чувства смотана и без никакъв стил? Нямаше какво да облече за утрешния обяд с този мъж. Съвсем определено имаше нужда да пообиколи магазините. А освен това може би трябваше да си направи прическа — да опита нещо ново, нещо по-изискано?
Жерар наблюдаваше високата руса жена, облечена в жълта лятна рокля, приближаваща се към него във фоайето на „Крийон“, с известен потрес от разпознаването. Думите на Себастиау отпреди години изникнаха в съзнанието му… Амели изглежда като Леони, бе казал той, точно като нея. И наистина! Не беше ли споменал Себастиау, че й е някаква роднина?
— Мадам ду Сантус?
Амели му се усмихна щедро с коралови устни, а кехлибарените й очи заискриха и на Жерар му се стори, че те осветяват хотел „Крийон“ повече от всички лъскави полилеи, взети заедно.