— Знаеш ли, странно е — каза той накрая, — но винаги съм мислил, че Себастиау иска да се ожени за теб.
Амели погледна надолу към купата с горски ягоди пред себе си. Захарният им ален сок бе изплескал сребърните й стени и ухаеха на лято. Този мъж с тъмносини очи, застанал насреща й, знаеше прекалено много за нея — знаеше дори за Себастиау. По някаква причина не й се искаше да знае, че Себастиау я е помолил да се омъжи за него… не и сега.
— Не, това беше Роберто. Себастиау го знаеше.
Жерар загреба едно плодче от купата и й го подаде. Тя го пое с деликатния си розов език. Хубавата й кожа имаше цвета на праскова, а той се догаждаше, че и ароматът й е прасковен.
— Кажи ми, Амели, защо дойде в Париж? И защо сама?
— Но аз не съм сама; децата ми са с мен.
Жерар искаше да я целуне, самата тя бе като дете в своето простодушие, не знаеше как да флиртува с него.
— Смятам да прекарам една седмица тук и после заминавам на юг — на Лазурния бряг — името прозвуча екзотично, откъснало се от устните й, притежаващо загадъчност, като някоя обаятелна непозната.
— И това не е място, където човек отива сам.
Амели се изчерви, до какво се домогваше той?
— Не съм сама — отивам при някого… при един стар приятел там.
Не можеше да му каже за Леони, тя едва го познаваше.
— Знаеш ли — неочаквано каза Жерар, — в Люксембургската градина има куклен театър и прекрасен магазин за играчки на Фобур Сен Оноре, а и знам едно страшно подходящо място, където могат да обядват децата ти.
Амели се облегна назад, той бе пълен с изненади.
— Къде? Да обядват имам предвид?
— На пикник — тук, в Булонския лес. А после тук е и циркът…
Амели избухна в смях, той бе и умен! Най-сигурният път към сърцето й минаваше през децата.
— Утре? — въпросително се повдигнаха веждите му.
— Утре — съгласи се тя, все още усмихната. — Ще го очаквам с нетърпение.
Бе късен следобед, когато Жерар я заведе обратно в хотела.
— Нека те изведа за вечеря — каза той, докато минаваха през фоайето.
— Не мога да направя това, децата ще ме чакат.
— Тогава ще вечерям с теб и децата ти.
Амели поклати глава.
— Не, наистина — ще са уморени, затова ще вечерят рано в апартамента.
Шикозният малък асансьор с позлатени стени спря и вратата му се отвори. Жерар й подаде ръка:
— Не казвай не — с умолителен тон продължи да настоява той, — сигурно децата трябва да си лягат по някое време! Ако не можеш да вечеряш, може би бихме могли да отидем на театър или дори на разходка — Париж през нощта?
Амели отстъпи на убедителния му чар с усмивка.
— Много добре, защо не дойдеш да се запознаеш с дъщерите ми тази вечер, преди да си легнат, а после няма да откажа разходката. Не съм виждала нищо от нощния Париж.
— Тогава аз ще ти покажа — възкликна той със задоволство.
Ще си спомням тази разходка винаги, помисли си Амели, докато с Жерар вървяха, хванати за ръка покрай Сена. Париж бе покрит със синия блясък на лятното нощно небе, а жълтите лампи сякаш оставяха следа зад гърба им, осветявайки и други двойки, които се наслаждаваха на мекия вечерен въздух и един на друг. Само че те сигурно бяха любовници, мислеше си Амели, а ние не сме. Ние сме просто приятели. А така ли бе наистина? Нима ръката й не усещаше всеки милиметър от допира с неговата? Не усещаше ли начина, по който пръстите й се бяха преплели с неговите? Не се ли любуваше на ръста и силните му рамене? Тя погледна профила му, очертан на фона на небето; бе приятно надменен, всъщност долавяше се някаква сила у него, която я привличаше. Той изглеждаше като човек, който знае какво иска.
Жерар я водеше през града и сам го виждаше с нови очи. Всичко изглежда различно, когато се влюбваш, мислеше си той, а сега знам, че никога преди не съм бил влюбен.
Масите на кафененцата се бяха пръснали на тротоара под дърветата и те седяха като другите двойки, отпиваха по малко от питиетата си с вкус на лакриц и се гледаха в очите, без да разменят много думи. Случва се прекалено бързо, мислеше си Амели. Не може да е истина. Просто съм сама в Париж и това е първият мъж, когото срещам от толкова време, а и той е много привлекателен.
— Трябва да се връщам — каза тя и грабна чантичката си, — става късно.
— Моля те, остани с мен.
Очите му я гледаха синьо и настойчиво, сякаш проникваха до най-съкровените й мисли.