— Не мога — децата…
— Моля те, Амели?
Тя решително отмести стола си назад:
— Не. Трябва да вървя.
Седеше близо до нея в таксито, но не се опита да я целуне. Ръката й се бе отпуснала в неговата, докато крачеха към хотела.
— До утре тогава — каза той и й целуна ръка.
Дълбоките сини очи на Жерар бяха последното нещо, което видя, преди асансьорът да я отнесе от него. Амели остана загледана в ръката си, където само преди миг устните му я бяха докоснали така леко. Като някоя ученичка не искаше да си измие ръцете, за да не заличи целувката му.
Леонор и Ле вървяха хванати за ръка с Жерар и с набраните си рокли на цветчета, едната синя, а другата розова, приличаха на две разрошени руси ангелчета. Чорапите им се бяха смъкнали чак до белите обувки и всеки няколко стъпки Леонор подскачаше лекичко, за да ги дръпне нагоре. Но не и Ле, тя бе твърде заета с живота, за да се занимава с някакви чорапи, а и из главата й се прескачаха ездачи на неоседлани понита и акробатки на трапец, облечени в украсени с пайети костюми. Вълнението й се освобождаваше с кратки пристъпи на смях и откъслечни спомени, докато кръжеше край Жерар, стиснала ръката му.
— Не ми харесаха клоуните, Жерар — каза Леонор, стискайки по-силно ръката му. — Бяха страшнички.
— Страшнички ли, Леонор? А пък аз си мислех, че те разсмиват?
— Понякога, когато падаха на земята, но не и онзи тъжния, с бялото лице и острата шапка… той наистина беше страшничък.
— Тя се страхува — презрително каза Ле. — Разбира се, че не са страшни, глупачке.
Горната устна на Леонор затрепери и Жерар стисна ръката й с разбиране.
— Понякога наистина са страшни — увери я той. — Струва ми се, че е така, защото Пиеро винаги изглежда толкова тъжен. Но всъщност не е, той е обикновен човек — и сигурно си има също такива малки момиченца като вас.
— Наистина ли? — разтревоженото лице на Леонор се озари от облекчение. Хубаво беше с Жерар, той разбираше всичко. Тя започна весело да подскача, улучвайки пукнатините по пътеката.
Амели им махна, щом се появиха иззад ъгъла. Съдейки по чорлавия им вид, трябва добре да си бяха прекарали. Бе много мило от страна на Жерар да ги заведе на цирк, макар че отначало тя изпитваше резерви към тази идея. Искам да ги опозная, беше й казал той, както искам да опозная и теб. Тя се изчерви, като си спомни погледа му, докато й го казваше. Нямаше никакво съмнение, че бяха започнали да се опознават твърде добре — няколкото дни в Париж се бяха проточили във вече близо две седмици. Жерар прекарваше всеки следобед с нея и децата и те вече го обожаваха. Той бе очарователният чичко, който ги водеше на куклен театър и на езда с понита, возеше ги с лодка в езерото в парка, носеше им пълни кошници сладкиши, които знаеше, че обожават, и никога нямаше нищо против лепкавите отпечатъци от пръсти по елегантното му сако.
Амели ги гледаше как се затичват към нея, овесени на ръцете му и изпаднали в луд смях от някаква споделена шега. Ле и Леонор бяха приели Жерар в семейството така спонтанно, сякаш го бяха познавали през целия си живот. Тя бе онази, която се спираше. Онази, която искаше приятелството им да не прерасне в по-голяма близост. Дори не го бе целунала още. Ако го направя, мислеше си Амели, докато го гледаше усмихната, това може да промени всичко… може вече да не бъде такова, каквото се надявам да е…
Развълнуваните гласове на децата привлякоха вниманието й с разказите за цирка.
— Е, по всичко личи, че сте прекарали добре — погали ги по главичките Амели и ги целуна, оправи коланчетата на рокличките им и им вдигна чорапите нагоре. — Ето, така е по-добре. А сега, какво ще кажете за чаша мляко, а и в това кафене правят най-хубавата шоколадова торта на света.
Очите им се разшириха при вида на дебелото парче торта, покрито със стичащ се шоколад, а Ле се опита да загребе с пръст шоколада от своето парче.
— Да не си посмяла Ле ду Сантус — намръщи се Амели, — имаш си вилица!
Жерар се засмя при вида на разочарованото лице на Ле, лепкавият шоколад бе такова изкушение за малките пръстчета.
— Аз съм щастлив мъж да се влюбя в жена, която има две такива възхитителни деца. Като майка им, не е трудно да ги заобича човек.
Амели затаи дъх.
— Не бива да казваш такива неща — смотолеви тя, а погледите на децата се отместиха от тортата към поруменялото й лице.
— Какво значи това, мамо, че ни обича ли? — попита Леонор със сериозни кехлибарени очи и изцапана с шоколад уста.
— Точно това означава — категорично отвърна Жерар, — а сега, изяжте си тортите и ме оставете да поговоря с майка ви. Ще вечеряш ли с мен довечера?