Тя изглеждаше толкова пребледняла и напрегната, докато седеше до него в колата. Той си помисли, че й е зле.
— Майка ми ли те разстрои? — попита я, завивайки покрай ъгъла на Пон дьо Сюли. — Трябваше да се досетя, че Леони ти е майка — ти изглеждаш точно като нея.
Амели не можеше да продума. Беше й прилошало. Трябваше да избяга от него — от цялата ситуация. Уплашеното й съзнание не можеше да признае ужасната истина… ако Диего беше прав, тогава тя и Жерар бяха деца от един и същ баща.
Амели се втурна в хотелския апартамент и започна истерично да хвърля нещата в големите куфари, да подканя гувернантката и да успокоява уплашените деца.
— Отиваме на морето — каза им тя. — Баба с нетърпение очаква да ни види.
Бе лежала будна, разплакана, заровила глава във възглавницата си, бе проклинала Диего, а мислите й се блъскаха една в друга, докато мозъкът й не отказа да прехвърля за пореден път възможностите. Няма никакъв смисъл, отчаяно си помисли тя, един-единствен човек знае истината. Трябваше да отиде във Вилата и да попита майка си.
В шест часа сутринта вече бяха слезли долу и Ле и Леонор, вече съвсем разсънени, много се вълнуваха. Влак — а после вила до морето с баба. Колко забавно!
Влакът тракаше по релсите, а във вагона бе горещо и задушно. Щом отвореха прозореца, в купето нахлуваха песъчинки и сажди, а когато го затвореха, настъпваше непоносима задуха. Децата се отегчиха и станаха раздразнителни, Амели имаше страхотно главоболие и си мислеше, че пътуването никога няма да свърши. Най-сетне влакът започна да забавя скоростта си покрай брега на синьото Средиземно море, отминавайки маслинови и лимонови горички. Духът й малко се повдигна при вида на тази умиротворена красота, скоро щеше да види Леони. Тя трябваше да знае — нейната майка трябваше да й каже истината.
73.
Слънцето светеше от безоблачното небе, докато Леони вървеше по варовиковата пътечка покрай нос Сен Хоспис, а Шоколад я следваше по петите. Бе пет часът, скоро слънцето щеше да започне да губи силата си и вечерта да стане мека и уханна, време за едно питие на терасата с Джим. Животът бе почти съвършен; дори отсъствията на Джим по време на пътуванията му до Америка само ги правеха по-щастливи, когато се върнеше и те отново бяха заедно. Миналото й изглеждаше толкова отдалечено! Онова, което й бе останало, бе солидно и реално, работата й с децата в Шато д’Орвил, нейните добри приятели, нейният дом и нейната земя и най-вече любовта й към Джим. Той бе радостта на живота й, с него споделяше всичките си удоволствия, независимо дали се отнасяше за чиния пресни лангусти от залива или пътуване до непозната страна, или пък просто някоя звездна нощ на терасата на Вилата, заслушани в шума на морето. Дори образът на Мосю бе избледнял и останал някъде в миналото, макар често да виждаха яхтата му в залива. А и колкото по-малко осезаема ставаше неговата заплаха, Сахмет сякаш отпускаше хватката над въображението й. Леони вдигна Шоколад и положи умореното й малко телце на рамото си, а тя я възнагради с благодарно мъркане.
А дали беше въображение? Беше ли се убедила през всичките тези години, че Сахмет управлява съдбата й? Тя ускори крачка, нямаше да мисли за това сега. То бе далечно, останало назад — в отдавна погребаното минало — реалността бе тук, слънцето искреше по гребените на малките вълнички в синия залив, в маслиновите горички ухаеше на цветя и диви билки. Тя бързо изкачи широките стъпала, свързващи плажа с къщата, спря се по средата и се ослуша. Какво беше това? Прозвуча й като детски смях. Да! Ето пак. Две еднакви засмени личица я гледаха над парапета на терасата — Ле и Леонор се бяха облегнали там и й махнаха.
— Здравей, здравей, бабо — извика Леонор, — дойдохме да те видим.
За миг Леони не можеше да повярва, а после с радостен възглас се затича по стълбите към внучките си.
Сияещите им усмихнати лица очакваха да ги целуне, а ръцете им бяха нетърпеливи да я прегърнат. Тези деца нямат никакви задръжки, помисли си тя, опитвайки се да преглътне радостните сълзи, като ги притисна да себе си.
— Я да ви видя — каза тя и тихо се засмя, хванала ги за ръцете. — Ти си Леонор, защото имаш кехлибарените очи на майка си, а ти — Ле — със сини очи като баща си.
— А ти много приличаш на мама — каза Ле.
— Само че си по-хубава — добави Леонор, увиснала на ръката на Леони. — Мама каза, че си била много хубава и много дълго си чакала да ни видиш.
— Откакто сте се родили — потвърди Леони, стискайки по-здраво малките им ръчички в своите.
— Не си ли ни видяла тогава, когато сме се родили? — попита Ле.