— Не. Сега ви виждам за пръв път… и бях толкова щастлива, когато ви зърнах на терасата. Но къде е майка ви?
— Тя е вътре и говори с Джим. — Ле се втурна в къщата. — Ще я доведа.
Леони погали меката кафява козинка на Шоколад, котката се потърка о крака й и се обърна по гръб с извита настрани глава и свити лапички, в очакване да я почешат по корема.
— О, колко е хубава — Леонор погали с нежна ръка мекичкото пухкаво коремче.
— Мамо!
Погледът на Леони срещна този на дъщеря й и сякаш годините на раздяла загубиха силата си като затворени страници на вече прочетена книга.
— Мамо, трябваше да те видя.
Амели прегърна Леони и сълзи започнаха да се стичат по бузите й.
— Имам нужда от теб — прошепна тя.
— Разбира се, разбира се, скъпа — ръката на Леони успокояващо загали копринената коса на Амели. — Ти си тук сега, всичко ще бъде наред.
Хвана Амели за ръката и я въведе в прохладния салон. Само преди час си бе мислила, че животът е почти съвършен — и сега той наистина беше такъв. Най-сетне дъщеря й бе при нея. Тя имаше нужда от нея. И я беше нарекла „мамо“.
Джим ги очакваше в салона, а двете малки деца вървяха след тях. Лицето на Леони бе спокойно и леко усмихнато от задоволство, докато Амели сядаше на дивана до нея, но момичето плачеше. Той бе усетил напрежението на Амели, докато чакаха Леони да се върне, тя изглеждаше уморена и разстроена, макар децата да бяха достатъчно енергични след уморителното пътуване. Те стояха на вратата, Леонор смучеше палеца си, а Ле подскачаше от крак на крак.
Слава Богу, Леони добре се оправяше със ситуацията. Това бе сигурно един от най-щастливите дни в живота й и той трябваше да направи нещо, за да помогне. Трябваше да ги остави насаме, да си кажат една на друга всичко, което им бе необходимо.
— Елате с мен, вие двете — извика той и хвана децата за ръце, — да отидем да видим какво има за нас в кухнята на мадам Френар, тя пече страхотни курабийки — а после какво ще кажете да слезем до плажа?
Амели изтри сълзите си с опакото на ръката си.
— Той е толкова мил човек, твоят съпруг — каза тя, — така изпълнен с разбиране.
Леони се питаше какво ли е причинило тези сълзи — имаше нещо повече от повторната им среща, сигурна бе в това. А и Амели не изглеждаше като човек, който лесно се разплаква.
— Не мога да ти опиша колко съм щастлива, че сте тук, Амели — ти и децата. Те са толкова хубави! Надявам се, че ще останете за известно време?
Тя изведнъж се уплаши, че може да ги загуби така изневиделица, както се бяха появили.
Амели си пое дълбоко въздух.
— Бяхме в Париж. Тръгнала бях да те видя, но… срещнах един човек там… О, всичко е толкова объркано, мамо — сълзите отново нахлуха в очите й и тя заподсмърча ядосано. — Съжалявам, нямах намерение да плача. Исках да бъде щастлива среща. Доведох децата си, за да се срещнат с теб. Но, разбираш ли, мамо, срещнах един човек в Париж и се влюбих.
Сълзите се стичаха незабелязано по бузите й и Леони й подаде кърпичката си.
— Е, скъпа, та това е толкова естествено и ме радва. Защо плачеш тогава?
Амели лекичко изтри очите си.
— Не искам да те наранявам, като ти задавам въпроси — не искам да се ровя в живота ти, мамо. — Тя дълбоко си пое въздух. — Името на човека, в когото съм влюбена, е Жерар дьо Кормон.
Леони с усилие сподави пристъп на истеричен смях. Само до преди малко сама се бе поздравила, че миналото най-сетне е забравено и че Мосю е изчезнал от живота й. Жерар дьо Кормон! По-големият син, малкото момче в кафенето преди толкова много години — той приличаше на Мосю, спомни си тя, тъмносини очи, тъмна коса, същият надменен профил. Амели се беше влюбила в сина на Мосю!
Амели с тревога наблюдаваше реакцията на майка си. В погледа на Леони се долавяше умора и тъга — но не и ужас, какъвто бе очаквала, ако…
— Мамо — ръката й се протегна и хвана ръката на Леони. — Аз знам само част от историята, само повърхността, и не се ровя в живота ти, нито пък те критикувам, но разбираш ли, аз трябва да знам истината. — Тя отново си пое дълбоко въздух. — Наистина ли съм д’Орвил… или… или аз също съм дьо Кормон?
Майка й я погледна изненадана, без никакво колебание, без никакъв опит да се скрие евентуалната тайна.
— Защо, разбира се, че си дъщеря на Шарл д’Орвил, как иначе щях да те дам на семейството му да те отгледа? — Изводът от въпроса на Амели внезапно стигна до нея. — Бедното ми момиче, бедничката ми, нека да ти разкажа какво се случи, ти трябва да знаеш.
— Не — Амели изпита такова невероятно облекчение, че не се нуждаеше от повече обяснения. — Не, няма значение. Това е единственото, което имах нужда да узная. — Очите й се напълниха със сълзи на щастие. — Би било твърде ужасно. Мамо, Жерар иска да се омъжа за него — той ме заведе в дома си и ме запозна с майка си… ето как научих.