Леони внезапно се изпълни с подозрения. Синът на Мосю твърдеше, че е влюбен в Амели — но дали наистина бе така? Може би просто играеше игра, може би бе в съюз с баща си — може би Мосю най-накрая бе хванал Амели в капана си. О, господи… но тя не можеше да сподели съмненията си с Амели, момичето вече бе преживяло достатъчно. Какво трябваше да направи?
— Жерар иска да се омъжиш за него?
— Да — о, той е прекрасен, мамо, не мога да ти опиша. Никога преди не съм се чувствала така. През целия си живот съм обичала Роберто, но не беше същото. Знам, че ти и бащата на Жерар — ами, че се мразите един друг — но вече това не е ли минало? Толкова много години са минали, наистина ли това още има значение?
Горката Амели, горкото, горкото момиче. Тя не знае, че Мосю е отговорен за смъртта на собствения й баща… за неговото убийство! А Жерар — не е ли като Жил дьо Кормон и не търси ли отмъщението, за което бе жадувал Мосю? Амели доверчиво я гледаше в очите в очакване на отговора й — как би могла да й каже тези ужасни истини? А и ако го направи, нямаше ли да загуби дъщеря си отново, този път завинаги? Това бе риск, който не бе готова да поеме. Леони дълбоко си пое въздух, трябваше сама да се справи с това, макар и съвсем да не знаеше как.
— Тъкмо одеве, докато вървях, си мислех, че вече всичко ми изглежда толкова далечно — погребано в миналото. Единствено настоящето има значение сега, Амели, ти си напълно права. Ами кога ще се запозная с Жерар дьо Кормон?
Амели сведе поглед.
— Не знам. Разбираш ли, аз просто избягах. Искам да кажа, че не можех да остана в Париж, не можех да бъда с него — докато не узная истината. О, скъпа мамо, той сигурно си мисли, че го мразя, какво да правя? Може би трябва да му се обадя и да му обясня.
Леони се засмя накриво.
— Ако Жерар прилича малко на баща си, той съвсем точно ще е преценил къде си и вече ще е на път за насам.
Нещо не беше наред. Джим наблюдаваше как Леони се усмихва на цялото семейство, докато седяха на масата за вечеря, за пръв път заедно. Някаква сянка бе паднала над природната й ведрина, нещо се спотаяваше в дъното на очите й, някаква едва доловима тревога. Сигурно не бе старият страх от Жил дьо Кормон? Човекът бе инвалид, безпомощен и вероятно още живееше в страх, че убиецът, който се опита да го изнуди, ще се върне да го заплашва отново.
— Е, това е истинско празненство — потупа Джим ръката на момиченцето до себе си. — Ти Ле ли си или Леонор? — усмихнат я попита той.
Детето се разкиска.
— Ле.
— Добре, Ле, ето ти малко лимонада — и малко за Леонор. — Джим напълни чашите им от една голяма кристална кана, в която плуваха блестящи късчета лимон. — Сега ще вдигнем тост. За майка ви и за баба ви — най-сетне заедно.
Той се чукна с децата и всички се разсмяха, когато лимонадата се изплиска на покривката.
— Днес сигурно е най-щастливият ден в живота на майка ти — каза той на Амели, — с години чакаше да се случи това.
Амели се отпусна; сякаш винаги ги бе познавала, чувстваше се толкова спокойно с тях и толкова уютно.
— Може би ще ни виждате много по-често вече — сега, когато ще се омъжвам за французин. Или поне така си мисля — ако той още ме иска.
— За французин ли?
Амели приличаше на Леони, когато се усмихваше, цялото й лице се озаряваше.
— Жерар дьо Кормон. Мама не ти ли каза?
Погледът на Джим срещна този на Леони. Значи това беше. Господи, момичето смяташе да се омъжи за сина на Мосю!
— Радвам се да го чуя, Амели — каза той, докато помагаше на децата да се справят с печеното пиле. Как се отнасяше към това Леони? Той я погледна как отпива от виното си, сякаш прекалено силно стискаше чашата. Е, ето че това бе нещо, което не бяха предвиждали. Какво ли щеше да е следващото?
Историята, която майка му най-сетне му бе разказала, продължаваше да преминава през съзнанието на Жерар, докато управляваше в нощта голямата синя кола, модел на дьо Кормон. Нищо чудно, че Амели бе избягала, но имаше само един човек, при когото можеше да е отишла — Леони. Той не бе осъзнал ужасния страх, обхванал съзнанието й, не и докато Мари-Франс не му разказа всичко, макар да се бе заклела, че Леони й е казала истината, сигурна бе в това. Мосю е бил любовник на Леони — но не и баща на детето й. Жерар ядосано натисна педала за газта. Нищо не можеше да застане на пътя му — нито баща му, нито Леони, — той и Амели принадлежаха на бъдещето и имаха право да бъдат щастливи. Намали скоростта, щом влезе в покрайнините на Ница и се отправи към крайбрежния път — почти бе стигнал, само още няколко километра и щеше да бъде с Амели.