Жерар се заинтересува.
— В смъртта му?
— Стана един нещастен случай — нищо не е доказано и досега, но имам причини да вярвам, че той е бил… замесен.
Нямаше ли да има край всичко това? Жерар хвана главата си с ръце. Чуваше Леони да говори сякаш от много далеч.
— Баща ви ме накара да се страхувам за безопасността на Амели — заради него трябваше да я скрия в Бразилия при семейство д’Орвил… заради него не можех да живея с детето си…
Жерар отчаяно се бе втренчил в пода. Бе по-лошо, отколкото можеше да си представи. Той достатъчно добре познаваше баща си, за да знае как трябва да я е измъчвал, но да е „замесен“ в смъртта на Шарл д’Орвил…
— Баща ми ли го е убил?
— Не… не, не го е убил той… той е бил замесен…
Леони не можеше да го наранява повече, не беше негова вината… как можеше да му каже, че баща му е убиец?
— Мадам Леони, баща ми е един старец — по-стар от годините си. Той е инвалид. От години не може дори да говори и само с горчиви усилия успя малко да овладее немощта си. Каквото и да се е случило в миналото, мога да ви уверя, че сега е неспособен дори да се грижи за себе си, постоянно се нуждае от грижи. Не мога да кажа, че е забравил миналото, защото не знам дали е така. Никога не съм бил близък с него, никой никога не е бил, освен може би вие. Но мога да ви обещая нещо. Нищо никога няма да нарани Амели. Тя е в безопасност сега, мадам, сигурен съм в това. Не мога да ви моля да простите греховете на баща ми — но ви моля да не им позволявате да ни повлияят. Нека тази война да не продължава, мадам, защото Амели и аз ще бъдем единствените жертви!
Джим се приближи до Леони и я прегърна през рамото.
— Жерар е прав, миналото си е минало. Ако той и Амели се обичат, това е единственото, което има значение.
Жерар го погледна с благодарност — ако някога бе имал нужда от съюзник, то това бе точно в този момент.
Леони стисна ръката на Джим, искаше й се да му повярва, наистина й се искаше да му повярва.
— Жерар! — Амели бе застанала на вратата, а децата надзъртаха иззад дългите поли на роклята й. Сънят изчезна от очите им, щом го разпознаха.
— Жерар, това е Жерар — извикаха те и се затичаха към отворените му обятия.
Леони видя как любовта озарява лицето на дъщеря й. После погледна Жерар и внучките си, които се бяха покачили на коленете му, докато той се усмихваше на Амели над главите им. Разбира се, той я обичаше. Те си принадлежаха и тя нямаше право да ги разделя. Миналото си беше минало — нейно и на Мосю. Жерар се закле, че той е безсилен сега. Тя вдигна глава към Джим и неговият поглед я увери в правотата на мислите й.
— Е — весело съобщи той, — малко е рано за шампанско, но ви предлагам да го отпразнуваме на закуска. Хайде, Леони, да оставим тези двамата насаме. Ле, Леонор — елате да видим какво се приготвя в кухнята.
Жерар и Амели се гледаха в очите от двата края на стаята.
— Значи вече знаеш историята?
Той кимна.
— Това е тяхната история — не нашата.
Жерар прекоси стаята и я взе в обятията си, на които тя принадлежеше.
— Обичам те, Амели — прошепна той, — никога вече недей да бягаш от мен.
— Никога.
Тя притисна лице до рамото му и той усети уханието на косата й.
— Амели, баща ми е бил мъжът, от който майка ти се е страхувала през всичките тези години, онзи, който е усещала като заплаха за теб. — Тя се размърда и го погледна смутено. — За нас е трудно да разберем подобни чувства, но аз не се и съмнявам, че те са били истински — тогава. Всичко е минало, Амели. Той сега е един безпомощен старец. Искам да освободя живота ни от това бреме веднъж завинаги. Ще дойдеш ли с мен след обяда да те запозная с него — като негова бъдеща снаха? Моля те, Амели, заради мен?
— Разбира се.
Амели не се поколеба дори за миг. Щом Жерар казваше, че всичко ще бъде наред, значи наистина щеше да бъде така.
Жерар въздъхна с облекчение. Миналото можеше да бъде погребано и с него да се свърши още днес.
Апартаментът на Жил дьо Кормон в Хотел дьо Пари заемаше половин етаж. Големите му балконски прозорци, гледащи към тропическите градини и залива, бяха със спуснати щори срещу силното следобедно слънце, което потапяше стаята в един твърде хладен сумрак. Жерар настани Амели в едно кресло до прозореца и отвори капаците на прозорците, за да влезе слънцето, докато прислужникът отиде да уведоми Мосю дук, че вече са там.
— Всичко е наред — увери я Жерар, — когато го видях тази сутрин, той бе в добра форма. Каза, че това е най-добрата новина, която е чувал от години и че ще е щастлив да се запознае с теб. Той просто се надява да не бъдеш разстроена от неговата слабост — и от нещастията на миналото.