Макар да му се усмихваше, Жерар усещаше, че тя е много нервна, нямаше съмнение в това. В края на краищата, баща му бе причината, че тя никога не бе могла да бъде с майка си.
— Мосю дук ще ви приеме сега, господине, мадам.
Жил ги очакваше зад широко, облицовано с кожа бюро, отрупано с книги и документи, а очилата за четене бяха поставени на страницата, до която бе стигнал в томчето, разтворено пред него. Един от капаците на прозорците бе отворен и светлината се процеждаше през него, така че отначало бе трудно да се открои лицето му и Амели застана несигурна пред бюрото.
— Простете ми, че не съм способен да ви поздравя както подобава, но чувствайте се добре дошла, скъпа моя. Много отдавна чакам този момент.
Гласът му бе нисък и леко дрезгав, а изреченията му бяха накъсани, за да може да си поеме дъх. Усилието, което трябваше да полага, бе огромно и Амели изпита безкрайно съчувствие към него.
— И аз съм щастлива да се запозная с вас, Мосю.
Тя неволно го бе нарекла както някога Леони и Жил потръпна. Тя толкова много приличаше на майка си, че бе болезнено, косата й бе също така златиста — с цвят на добро шампанско… спомни си как го бе наричала така през всичките тези години… Насила върна мислите си към настоящето, Жерар говореше за нея.
— Ти ще заобичаш децата, татко, две готови внучки, какво повече може да иска човек?
Внучките на Леони! Разбира се! Жил се облегна назад с усмивка, размишлявайки над добрия си късмет. Тук стоеше момичето, което бе търсил повече от двадесет години и бе негова най-сетне — бракът с Жерар щеше да подсигури това. И не само това, децата й също щяха да бъдат негови — под неговата власт, щеше да ги моделира, както си поиска. Доволна усмивка се появи на устните му и щом я забеляза, Жерар също изпита задоволство. Старецът изглеждаше щастлив за пръв път от години. Това сигурно бе най-доброто нещо, което можеше да се случи.
Един келнер пристигна с изстуден чай и Жерар подаде чашата на баща си, забелязвайки неволното потрепване на ръцете му. Надяваше се, че вълнението не е било прекалено голямо за него — в края на краищата, много неща му се струпаха за един ден.
— След малко ще си тръгваме, татко — каза той, отпивайки от чая, — не искаме да те изморяваме.
— Глупости — отвърна Жил с груб тон. — Не съм уморен. Може би скоро мога да видя внучките си. Доведете ги на яхтата утре — мисля, че ще им хареса там.
— Сигурна съм, че ще им хареса.
Амели леко приближи стола си, за да може да го вижда по-добре. Любовникът на майка й посрещна погледа й с хладина. Очите му бяха като тези на Жерар, само малко по-тъмни, а погледът му бе по-интензивен — но това сигурно бе заради лошото му зрение — ползваше очилата си само когато четеше. Още бе красив мъж, но се долавяше и някаква крехкост, свидетелстваща за продължителната болест. Макар че раменете му бяха широки и тя успя да съзре у него силния мъж, който бе бил някога. „Силен и груб“ го бе описала Леони… и може би точно такъв бе бил той с нея. Но сега бе просто един човек, остаряващ в самота, жертва на опустошителния удар, направил го инвалид.
— Сега те оставяме, татко — достатъчно бе за днес. Ще се върнем утре с децата.
— Елате по-рано — ентусиазирано каза Жил, — по-рано.
— Ще дойдем за закуска — засмя се Амели, — децата ще го очакват с нетърпение.
Този път тя заобиколи бюрото, за да му стисне ръката, отвръщайки поглед от инвалидната количка, тъй като очевидно той не искаше тя да я вижда.
Мосю почувства хладна ръката на Амели и я погледна в очите, понесен в света на спомените от погледа й, който бе като този на Леони.
— До утре тогава — каза тя, навеждайки се импулсивно, за да го целуне по бузата.
Жил наблюдаваше как двамата минават хванати за ръка през кабинета, обръщайки се да му махнат на вратата. Значи синът му бе спечелил там, където той загуби! Пръстите му лекичко докоснаха мястото, където го целунала Амели. Но той още не бе свършил. О, не! Още не бе загубил — всъщност играта едва сега започваше.
Хоскинс лично занесе бележката, шофирайки от Монте Карло до Вилата и изчака за отговора. Леони бе сама, от терасата виждаше Джим в малката лодка на носа да лови риба, а Жерар и Амели бяха завели децата в Ница в остатъка от следобеда.
Голямата синя кола бе паркирана на алеята и Хоскинс нетърпеливо чакаше отговора.
Тя отново погледна тежката бяла картичка, в горния край на която бе гравирано просто „дьо Кормон“. Почеркът му бе малко по-остър, но въпреки това познат и отново я прониза внезапен страх.