Леони, пишеше в бележката, струва ми се, че трябва да се срещнем и да обсъдим това положение. Сигурен съм, че ще се съгласиш, че има много неща за казване — ще ме удостоиш ли с честта да пийнем заедно по нещо на яхтата довечера — да кажем в 18:30?
Тя развълнувано крачеше по терасата. Той бе прав. Разбира се, че трябваше да се срещнат и да обсъдят ситуацията — та нима децата им не смятаха да се женят? Тя препрочете бележката, думите бяха съвсем безобидни. Но не им се доверяваше. Жил бе умен — никога не се е случвало да не замисля нищо. А тя бе сигурна, че още не е приключил с нея.
Загаси лампите на терасата и в спалнята. Един кратък отблясък от слънцето освети статуята на Сахмет и Леони за миг застана пред нея, втренчена в невиждащите й очи. Тя колебливо протегна ръка и докосна познатата й фигурка; камъкът бе затоплен от слънцето, приличаше на жива плът.
Шоколад сънено се обърна по гръб на леглото, където дремеше, ала за пръв път Леони я пренебрегна. Измъкна един празен лист и набързо надраска на него:
Ще бъда там — Леони.
И преди да е променила решението си, се забърза по пътечката и го подаде на Хоскинс.
Той докосна шапката си и й благодари.
— Мосю каза да дойда в шест, за да ви взема, мадам — каза той и се качи в колата. — Веднага се връщам.
Леони се загледа след колата, докато тя се отдалечаваше надолу по алеята, следвана от облак прах. Мосю е знаел, че тя ще отиде.
74.
Леони обви лекия колан около кръста си и приглади полата на простата ленена рокля в кайсиев цвят. Отражението в огледалото бе на една стройна жена, небрежно елегантна, със сресана назад руса коса и широко живо лице, загоряло и златисто от слънцето. Бе в същата стая, където като младо момиче се бе подготвяла да се срещне с Мосю, увивайки тънки шалове около евтината памучна рокля, така че да изглежда по-стилна. А после се бе запътвала към яхтата на Мосю, точно както сега. Само че тогава той я бе любил. Тя взе малката бяла кожена чантичка и погледна вътре. Револверът бе незабележим, сгушен в белия хастар на чантичката — единствено черният му цвят изглеждаше смъртоносен. Затвори чантичката и я сложи под мишницата си. Беше готова.
Яхтата бе в отдалечения край на малкия кей, изолирана от останалите по-малки лодки, закотвена в дълбокото. Бе точно шест и половина, когато Леони стъпи на пасарела и закрачи по познатата й палуба. Спомените нахлуха в съзнанието й и тя се спря за миг, за да се огледа. Там горе стояха заедно, печаха се голи на слънцето и тя го хранеше с плодове за обяд, после се гмуркаха от платформата в най-синьото на морето. Бяха крачили по тази палуба много звездни нощи след дългите, изпълнени с мечтания и искрящи от шампанско вечери, преди той да я занесе в спартанската спалня, където жадно се поглъщаха един друг в неудържима страст.
Стомахът й се сви от страх, първо лекичко я престъргваше и тя сложи ръка там, за да спре болката, но после тя нахлу в нея и Леони разтреперана се облегна на перилата на палубата. Никой не се виждаше наоколо и тя разбра, че е сама с Мосю на лодката. Той я очакваше в салона, точно както и първия път. Какво ли щеше да й каже? Какво ли щеше да направи?
Леони се стегна. Може би грешеше и той не замисляше нищо, може би бе просто един уморен, болен човек. Но ако не беше така… тя още по-плътно стисна под мишницата си малката бяла чантичка и изправи рамене. Отметна глава назад, вирна брадичка и се запъти към кабинета.
Мосю стоеше до масата, а на стената зад него висеше нейният портрет, рисуван от Ален Валмон. Трябваше да го знам, помисли си тя горчиво. Той тежко се подпря на бастуна със сребърен връх, който държеше в дясната си ръка, а инвалидната количка стоеше — зловещо — до него. Освен бастуна и новата му слабост времето се бе понесло с тридесет години напред и застанала до вратата, Леони сдържа дъха си. Не беше страх онова, което усети, а някогашната магия. Щом очите й се адаптираха към сумрака на стаята, тя видя новите черти на болестта и болката по лицето му, слабото треперене на ръката му, стискаща бастуна. Но очите му бяха същите — неразгадаеми, тъмносини, втренчени в нея с някогашната си интензивност. Физическата слабост на Мосю не бе повлияла на съзнанието му, нито на емоциите.
— Леони — гласът му бе хладен и любезен, но по-дрезгав от преди — радвам се, че дойде.
Тя изчака той да затаи дъх, преди да продължи.
— Ти изглеждаш хубава както винаги, разбира се. Този цвят на теб винаги ми е бил любим.
Леони още стоеше до вратата, наполовина вътре, наполовина вън.
— Няма ли да влезеш? Както сама можеш да видиш, шампанското ни чака.