Бутилката „Родере Кристал“ стоеше в сребърната купа за охлаждане, покрита с ледени капчици. Пурата му тлееше в пепелника и тънка струйка сивкав дим пронизваше въздуха. Облегнат тежко на бастуна си, Мосю й подаде ръка.
— Моля те, Леони, дошла си толкова отдалеч…
Леони колебливо прекрачи прага на стаята, движейки се внимателно, сякаш вървеше по опъната тел. Можеше да различи жилките по лицето му, докато я чакаше, и осъзна, че за него трябва да е било върховно усилие да стои изправен, когато тя пристигне. Избягвайки ръката му, седна срещу него и без ни най-малко усещане за триумф започна да наблюдава неговата безпомощност, докато той се разполагаше в голямото зелено кожено кресло — същото, което тя бе избрала за кабинета му в къщата на площад „Сен Жорж“.
— Е — каза Мосю, наливайки шампанско в предварително приготвените кристални чаши, — сега ролите са разменени от първия път, когато дойде на тази яхта, Леони. Спомняш ли си този ден? Бе едно бедно и отчаяно младо момиче, изоставено от любовника си. Ти беше безпомощната — а аз силният. Но погледни ме сега. Сигурно някой може да каже, че това е божие възмездие, ако вярва в Бога.
— Не съм тук, за да говорим за миналото, Мосю, нито за нас.
Жил вдигна чашата и й я подаде.
— Съжалявам, че не мога да ти я донеса.
Ръката й лекичко докосна неговата, докато поемаше чашата и този кратък допир предизвика отговор във всеки от тях.
Леони бързо си седна на мястото. Тя отпи малка глътка шампанско, докато го наблюдаваше над чашата си.
— Леони, ако се върнеш при мен, всичко ще бъде отново наред, разбираш ли? Имаш достатъчно сила за двама — с теб ще мога да бъда отново себе си, макар и остарял.
Погледът му бе настойчив почти до фанатизъм и в устрема си той се наведе напред, сграбчвайки края на бастуна с леко разтреперана ръка.
— Не виждаш ли, Леони, имам нужда от теб сега и ти имаш нужда от мен — въпреки че се преструваш, че не е така. Знам, че изпитваш същото, което изпитвам и аз — винаги си го изпитвала.
Гласът на Леони бе твърд и леденостуден.
— Говориш глупости, Мосю. И както казах преди, не съм тук, за да обсъждаме нашия живот, тук съм, за да говорим за децата ни.
— Леони, забрави миналото — забрави всичко освен мен и теб. Моля те да се върнеш при мен… отново ще бъдем заедно, ти ще живееш като кралица, ще ти дам всичко, което поискаш, само кажи, че ще се върнеш при мен. Имам нужда от теб, Леони.
Сега той се нуждаеше от нея — сега би направил всичко, за да я накара да остане. Гневът в нея нарастваше и избиваше, разтрепервайки я физически.
— Не разбираш ли, Мосю? Мразя те за онова, което ми причини. Никога няма да се върна при теб. Аз съм щастлива жена, имам съпруг, който ме обича — наистина ме обича, Мосю, а не някой, който ме желае с обсебваща лудост. И аз го обичам. Животът ми е пълноценен, а сега, когато имам и дъщеря си и внучките си, не бих могла да желая нищо повече.
Гласът на Леони бе нисък, тя контролираше яростта си, а Мосю отстъпи пред думите й, сякаш ги бе запратила по него.
— Тук съм само заради едно, да обсъдим бъдещето на дъщеря ми и сина ти.
— На дъщеря ти? — думите отровно се заизливаха от устните му. — Само твоята дъщеря ли, Леони? Не забравяш ли нещо?
Наистина ли бе вярвал, че Амели е негово дете или просто се опитваше да я измъчва? Нямаше как да разбере, както обикновено лицето му бе неразгадаемо.
— Амели е дъщеря на Шарл д’Орвил… и нека не забравяме за Шарл д’Орвил…
С едно свиване на раменете Мосю отхвърли изтощителната заплаха.
— Това бе много отдавна, забрави миналото. Но Амели е настояще, истинско настояще. Единствено ти знаеш чие дете е тя — ала всякаква логика показва, че е мое.
— Логиката няма никакво значение за живота ни, Мосю, и вече е много късно да я прилагаш. Да разбирам ли тогава, че няма да позволиш на Жерар и Амели да се оженят, поради това… това нелепо твърдение?
Шампанското се изплиска от чашата по полата й, докато с разтреперана ръка поставяше чашата на масата.
— Съвсем не, Леони. Не, доволен съм, че ще се женят. Само си помисли, Амели ще бъде член на моето семейство — най-сетне. Смея да кажа, че с нея ще се виждаме доста често, когато се омъжи за Жерар. Помисли за това, Леони, след всички тези години на очакване — тя ще бъде моя.
Леони настръхна. Изражението му бе толкова триумфиращо, че тя знаеше, че той крои нещо. Точно така изглеждаше винаги когато побеждаваше.
— Разбира се — продължи той, — щеше да бъде много по-хубаво, ако и ти беше с мен — ние всички заедно бихме могли да бъдем едно голямо щастливо семейство. А и тези прекрасни деца — сега ще бъдат и мои внучки. Да, научил съм много от времето на Шарл д’Орвил, тогава бях по-млад и много прибързан… има други начини да достигнеш целта си освен убийството. Научих най-трудния — да чакам подходящия момент. Има безкрайно много начини да измъчваш хората. Тук дума, там подозрение. Лесно ще бъде да обърна такива млади умове срещу майка им. Бедните малки създания, пренебрегнати от нея. И бедният Жерар, съпругата му винаги е толкова заета, когато той е заминал по работа, виждали са я тук, там и навсякъде, може би дори с някой мъж. Всичко е толкова лесно, Леони. Мога да наглася всичко. Докато, разбира се, ти не се върнеш при мен.