Той наблюдаваше лицето й в очакване на реакция, но изражението й бе дистанцирано, очите й гледаха невиждащо през него, сякаш надзърташе в бъдещето, което той й представи.
— Тези бедни малки момиченца — промърмори той, — тези бедни, бедни малки внучки.
Усмивката му й казваше, че той знае, че печели.
Малкият пистолет изглеждаше прекалено черен в сигурната й ръка и Мосю изненадан се втренчи в нея. Не можеше да е сериозно, не и Леони… просто се опитваше да го уплаши.
Смехът на Мосю се разнесе из стаята, с нерадостно презрително излъчване.
— Никога няма да се справиш с това — каза й той подигравателно, — а и дори да се справиш, никога няма да го направиш. Помисли си само за заглавията по вестниците: „Леони убива любовник — дъщеря й се омъжва за сина му“.
Бе толкова смешно, толкова ужасно смешно. Как можеше така да насочва пистолет срещу него. Сега бе толкова близо до него.
— Ти не можеш вече да манипулираш живота ми — прошепна тя, лицето й бе точно срещу неговото, а пистолетът бе долепен до гърдите му. — Достатъчно. Не мога да понеса повече.
Смехът на Мосю секна изведнъж. Лицето му бе спокойно и целеустремено, когато тя вдигна пистолета и го опря о слепоочието му. Той се усещаше хладен до плътта му и страхът го завладя.
— Ти няма да разбиеш живота им, както направи с нашия — прошепна тя, — моите внучки ще бъдат спасени от теб.
О, Господи, тя наистина смяташе да го направи, щеше да го убие. Той протегна ръка и я хвана за китката. Тя дръпна ръката си, така че пистолетът остана извън неговия обсег и той тежко залитна напред. Почти се бе добрал до него — дори и инвалид, все още съм по-силен от нея, триумфиращо си помисли той, когато ръката му се протегна към пистолета. Сърцето му пърхаше и подскачаше и той се задъха, когато ръката му тупна безпомощно в скута. Не можеше да помръдне, сърцето му вибрираше, блъскаше в агония в гръдния му кош. О, Господи, не отново, не отново, целите му гърди бяха обхванати от изгарящо стягане. Защо не му помогнеше, защо? Леони, Леони, не знаеш ли, че те обичам? Помогни ми!
Безмълвното лице на Мосю я молеше за помощ, докато тялото му бе сгърчено в агония. Лицето му бе станало на петна и той се задъхваше. О, Господи, какво ставаше? Сигурно бяха някъде тук, сигурно имаше таблетки. Леони погледна надолу към пистолета в отпусната й ръка, забравила за него. Само преди миг бе готова да натисне спусъка му. Тъмносините му очи чакаха какво ще направи, ръцете му стояха безсилни пред него, тялото му бе хлътнало на една страна в голямото кресло, а главата му се бе отпуснала върху ръцете.
Вятърът духаше по-силно сега, очите й смъдяха от дима на пурата и Леони вдигна ръка да избърше внезапно появилите се от лютивия дим сълзи. Трябваше да намери таблетките, нали? Трябваше да има някакви някъде тук. Не очакваше ли той да се случи нещо подобно? Димът ставаше по-гъст и тя отмести поглед от сгърченото лице на Мосю към масата. Пурата се бе търколила от пепелника и тлееше на полираната дървена повърхност. Гладкият фурнир вече се бе напукал.
Корабът леко се поклащаше под краката й, когато вятърът се засилеше внезапно и тънките небесносини пердета потрепваха на бриза, а пурата се търколи към тях и се сгуши в гънките им. Красивата завеса бе паднала върху масата като оживяла картина. Това хипнотизира Леони, тя нищо не виждаше вече, само завесата със скритата в нея пура.
„Сахмет, великата господарка, която пуска огнени езици към враговете си и… ги унищожава.“
Сахмет управляваше и двама им сега. Тя нищо не можеше да направи. Такава бе неговата и нейната съдба.
Спокойно прибра малкия черен пистолет обратно в чантичката си и я затвори. Щракването прозвуча предупредително, а след това един пламък лумна нагоре. Леони се наведе, когато сините краища на завесата се сгърчиха, изпепелени от оранжев пламък.
Мосю лежеше неподвижен в стола си, движеха се само очите му.
— Сахмет — прошепна тя, щом погледите им се срещнаха, — помниш ли Сахмет?
Хубавата й ленена рокля в кайсиев цвят грациозно прошумоля, когато тя бързо се обърна, усещайки как погледът му я проследява по пътя й към вратата.