Стъпките й отекваха по полираната тикова палуба и после преминаха в слаб тътен, докато крачеше по пасарела към кея. Мосю затвори очи; болката бе по-силна, а пламъците се приближаваха. Димът бе лютив, задушаваше го, както и собственото му сърце, хвърляше го в тъмнината.
Леони спокойно седна в колата и се загледа в морето. На хоризонта лодките очакваха със спуснати платна завръщането на вятъра, а близо до брега малки фигурки плуваха в спокойната вода. Бе такава тиха, спокойна сцена и тя също се почувства странно умиротворена. Така трябваше да бъде, сега го знаеше. Сахмет се бе погрижила за нещата по свой собствен начин. Сега Мосю никога нямаше да може да нарани Амели или нейните сладки невинни внучки.
Нямаше да казва на никого, нито дори на Джим. Това трябваше да бъде нейната тайна, онази, която щеше да запази завинаги. Мосю бе загинал при нещастен случай, бил е безпомощен и нищо не е могъл да направи, за да се спаси.
Леони дълбоко си пое дъх. Сега бе приключила с него. И със Сахмет. Но никога нямаше да забрави как я гледаха очите му, когато го оставяше.