— Стани сега и да порепетираме още малко — търпеливо я подкани Лулу.
Леони покорно се изправи със свити рамене, а перата на главата й се бяха килнали встрани.
— О, Леони — изхлипа Лулу. — Я се стегни. Имаш ли нужда от тази работа или не?
Леони се опомни:
— Имам.
— Добре тогава. Направи нещо, за да я получиш. Спомняш ли си, веднъж ти казах, че имаш страхотно тяло, но трябва да го покажеш — е, сега е време точно това да направиш. Единият крак пред другия, точно така… сега! Хвърли наметката назад, изправи глава и се усмихни!
Спонтанно всички започнаха да й аплодират и да се смеят как Леони послушно отмята глава назад и се усмихва, облечена в обсипано с пайети трико в червено, бяло и синьо. Покачени върху нестабилни високи токчета и обути в чорапогащник в телесен цвят, краката й изглеждаха дори по-дълги, а трикото плътно прилепваше към задника й, съблазнително показвайки част от него.
— Браво! — извика Лулу — Така е по-добре. Но пак изглеждаш скована!
— Виждаш, че не е чак толкова лошо — Бела я прегърна с разбиране. — Първият път винаги е така.
— Моля, всички на сцената — подаде главата си през вратата едно момче. — Остават пет минути до вдигането на завесата.
Перата върху главата на Леони леко затрепкаха, понеже и тя се бе разтреперила… пет минути до вдигането на завесата!
Рупърт устремено крачеше по улица „Монталиве“ към „Сера“. Най-накрая Каро му беше казала къде работи Леони. Един господ знае какво си бе помислила тя за него, не би я обвинил, ако не пожелаеше никога повече да му проговори. Сигурно си бе помислила, че не го е грижа за нея — а съвсем не беше така. О, тя значеше толкова много за него! „Сера“ — трябваше да е това. Бързо взе стъпалата. Вътре бе пълно с жени и той за миг се поколеба на вратата, смутен, че се е оказал единственият мъж в луксозния магазин за дамско бельо.
— Господине, мога ли да ви помогна? — усмихна му се една висока, слаба жена. — Подарък за някоя дама, нали?
— Ами, не. Всъщност търся Леони Бахри. Казаха ми, че работи тук.
Усмивката изчезна от лицето на жената толкова бързо, че той се зачуди да не би да е казал нещо погрешно.
— Госпожица Бахри не работи вече тук.
— Не работи вече тук? — смутен повтори Рупърт. — Тогава къде?
— Опасявам се, че нямам ни най-малка представа. „Сера“ не се интересува вече от госпожица Бахри — високомерно добави тя.
— Но сигурно вие знаете домашния й адрес?
— Не сме упълномощени да даваме адресите на нашите работници, господине, дори след като са напуснали.
— Не ме разбрахте — хвана я настойчиво той за ръката. — Трябва да я видя. Казаха ми, че вие знаете къде е.
— Страхувам се, че не са ви осведомили добре. А сега, извинете ме, имам купувач.
Рупърт остана на вратата. Тази жена сигурно знаеше къде живее Леони. Как да разбере той? Заслиза обратно по стъпалата и на улицата се обърна, за да погледне още веднъж магазина, като че ли се надяваше да стане чудо и да я види вътре.
— Господине, господине… — тичаше към него задъхан Марок. — Извинете ме, господине. Аз съм Марок. Работя в „Сера“. Току-що ви чух да питате Мариан за Леони. Знам къде е тя.
— Знаете?
— Да, господине. Тя е моя приятелка.
Рупърт се втренчи в него. Това странно момче в сатенен костюм и окичен с перо тюрбан бе приятел на Леони? Марок се озърна, надявайки се, че е постъпил правилно — спомни си колко тъжна бе Леони след партито.
— Можеш ли да ме заведеш при нея — сега?
— Сега — не. Трябва да се върна в магазина. Но мога да ви дам адреса й.
Рупърт бързо си го записа на гърба на една визитна картичка. „Мадам Артоа, Улицата на артистите номер 59.“
— Марок — каза той и му подаде ръка, — сега си и мой приятел, не само на Леони.
Кабаре „Интернационал“ се оказа по-голямо, отколкото бе очаквал Жил дьо Кормон. И по-добре осветено, затова той реши да остане прав отзад, вместо да седне в залата… никога не знаеш кой може да бъде там, а той предпочиташе анонимността. Крещящият театър бе в стил рококо, целият в плюш. Арката над авансцената бе украсена със скулптурни гирлянди от цветя и летящи амурчета, а по съседните ложи и балкони пълзяха позлатени филизи. Седалките от червено кадифе започваха да се заемат от шумната публика — предимно младежи, прекарващи вечерта „в града“, дошли тук да видят момичетата. А на бара в мецанина кипеше оживена търговия, тъй като всички бързаха да си вземат последно питие, преди да се вдигне завесата. Улови се, че машинално започва да пресмята разходите по поддържането на подобно място, както и евентуалните печалби… бе рисковано начинание, бързо прецени той, големи разноски, непостоянна публика… собственикът трябва да е голям късметлия, за да го поддържа в такъв добър вид и да привлича тълпите тук. Но няма да е необходимо много време, само няколко лоши месеца, за да излезе от играта. Оркестърът зае местата си и настъпи голяма суматоха, когато в последния момент хората се втурнаха към своите. Жил изчака да започнат първите тонове на увертюрата и се запъти към вече опразнения бар за чаша уиски.