— Ще изпуснете началото, господине — каза барманът, докато му подаваше питието.
— Да.
— Шоуто е хубаво, господине, но предполагам, че и преди сте чували Лулу — винаги съм смятал, че е по-добра от Глорие.
— Наистина — гласът му бе равен, безизразен. — Чух, че този път има нови момичета.
— Да, шоу гърли… те са във втората част, господине, участват в Парада на нациите.
Барманът се наведе поверително през бара.
— Трябва да видите краката им, господине — намигна му той. — И гърдите, в тези костюми всичко се вижда.
Дьо Кормон глътна питието си и се отдалечи, неочаквано ядосан от този мъж. Запъти се към тъмния участък зад редовете, без да гледа какво става на сцената, докато не чу, че обявяват Парада на нациите. Оркестърът засвири казачок и завесата се вдигна, за да открие трупата подскачащи руски танцьори. В двата края на сцената, досами публиката бе застанало по едно момиче с голяма казашка шапка на главата, високи бели кожени ботуши и скандално къси бели сатенени шорти. Едноминутното им болеро бе примамлива гледка за гласовитата публика, която започна да аплодира и подсвирква в знак на одобрение. Момичетата вдигнаха ръце над главите си и застинаха неподвижни, щом музиката стигна финалните си акорди. Жил поразен наблюдаваше спектакъла, бе толкова ужасен, че чак те очароваше. Две тъмнокожи момичета, варварки, окичени с мъниста и гривни, и нова група танцьори изпълниха племенен танц под звуците на африкански ритми. Момичетата съблазнително залюляваха мъниста и бедра. Жил почти загуби търпение, докато се изредят Япония, Индия и останалите неразгадаеми страни и най-сетне накрая дойде ред на добрата Франция.
Леони стоеше в центъра на сцената, навела накичената си с пера глава, цялата загърната в синя кадифена наметка, докато танцьорите маршируваха край нея и пееха патриотични песни. Постепенно, щом музиката стигна кресчендо, тя изправи глава и се втренчи в публиката, без да се усмихва, дистанцирана. Бе красива и горда и публиката я наблюдаваше мълчаливо. Когато музиката стигна върховата си точка, Леони пристъпи напред, захвърли назад наметката си и озари всички със своята усмивка — бляскаво видение сред червени, бели и сини пайети. Въпреки безвкусната сцена дьо Кормон затаи дъх. Погледът му бе прикован в нея — необичайният символ на Франция, когато тя вдигна ръцете си над главата и изпъна победоносно и триумфиращо крака, хвърли наметката на земята, раздавайки усмивката си — и себе си — на публиката.
Обичаха я. Подсвиркваха и крещяха, искаха да я видят още веднъж. Щом завесата се спусна, дьо Кормон се обърна, а до ушите му достигаха грубите им неприлични коментари.
Той закрачи по улиците на града, прекалено напрегнат, за да чака кабриолет, а и освен това имаше нужда да повърви. Осъзна как се бе чувствал, докато гледаше Леони преди малко, знаеше, че по същия начин се бе чувствал и всеки друг мъж в театъра. Един господ знаеше как го правеше — това невинно шестнадесетгодишно момиче излъчваше повече сексапил, отколкото всяко друго от момичетата на сцената — тези надменно изпънати крака… той раздразнено ускори крачка. Разбира се, именно това бе доловил на партито, скрито зад невинността… кипяща енергия, сила, която иска да бъде освободена. Той прекоси двора на имението си, а после салона и влезе в кабинета, затръшвайки вратата зад гърба си, и трескаво се пресегна за бутилката с уиски върху сребърния поднос.
Отпусна се в голямото зелено кожено кресло, мислейки си за Леони. О, искаше я веднага — всеки мъж в театъра я бе пожелал. Но освен това имаше и нещо друго, нещо повече, свързано с нея, нещо познато — един спомен се криеше в подсъзнанието му. Той въздъхна нетърпеливо. Разбира се, можеше да отиде при нея, да я покани на вечеря, да й купува подаръци — но тогава щеше да бъде прекалено открит. Щеше да я купува и тя щеше да го знае — а на него му се струваше, че тя не можеше да бъде купена. Не, имаше по-добър начин от този… много по-добра игра. Той дълго остана в голямото си кожено кресло и отдаден на мислите си, отпиваше от уискито.
— Леони! — взе на един дъх последните няколко стъпала Бела. — Леони!