— Какво има, Бела? — подаде глава през вратата Леони. — Нещо не е наред ли?
— Имаш посетител, един мъж! Страхотен мъж! Русокос, синеок. Рупърт фон Холенсмарк!
Не можеше да е той, как би могъл да бъде? Та той не знаеше къде живее тя.
— Чака те в салона. Мадам Артоа сама го покани там. О, Леони — и тя я прегърна развълнувано, — той е прекрасен. Това е той, нали? Мъжът от партито… онзи, в когото си се влюбила?
Леони бавно кимна с глава.
— Тогава побързай, облечи си другата рокля, вчеши си косата, сложи си малко парфюм. О, побързай, Леони, той те чака. Твоят Рупърт чака.
Бела бе развълнувана, че най-сетне нещо хубаво се случва на Леони; тази нощ я бе видяла да плаче.
— Хайде — каза й тя. — Ще ти помогна.
Тя среса косата на Леони и й сложи малко парфюм. Щом беше готова, я хвана за ръка и заедно заслизаха по стълбите.
— Не се показвай прекалено заинтересована — спря се на втория етаж, за да я посъветва Бела. — Бъди малко дистанцирана. Накарай го да си помисли, че имаш тълпа обожатели, които само чакат да излезеш с тях.
Той беше там, стоеше в салона на мадам Артоа, същият, какъвто тя си го спомняше, очите му бяха точно толкова сини, а косата — точно толкова руса — въртележката на света се завъртя пред очите й както преди.
— О, Рупърт — възкликна тя, забравяйки съвета на Бела, — мислех, че никога повече няма да те видя.
Бела въздъхна раздразнено, когато Рупърт хвана ръцете на Леони, погледна я в очите, а после я прегърна. Лекичко затваряйки вратата зад себе си, тя се качи по стълбите умислена.
— Глупачка — промърмори тя. — Малка глупачка.
Английското кафене бе тяхното място. Срещаха се там всяка вечер за вечеря и всяка вечер Рупърт чакаше търпеливо, чудейки се защо тя настоява срещите им да бъдат толкова късно. Но забравяше всичко, щом тя се появеше на вратата, а хубавото й лице се взираше тревожно, докато го забележи и тогава нежна усмивка разцъфваше на устните й, кехлибарените й очи блестяха от щастие, докато той се приближаваше към нея, хващаше ръцете й и я отвеждаше в тяхното специално сепаре в ъгъла, далеч от тълпата и любопитните очи, където можеше да държи ръката й и да си открадне целувка, без някой да го забележи. Беше луд по нея, тя бе най-красивото момиче, което познаваше. Бе толкова сладка. И невинна. Нямаше съмнение за това. Тя бе напълно откровена, без ни най-малко лукавство. Но бе и загадъчна. Не знаеше с какво се занимава, когато не беше с него — имам задължения, неопределено му отговаряше тя. Мислеше си, че е може би нещо, свързано със семейството й, че трябва да се грижи за него, но не иска той да научава. Не я разпитваше прекалено настойчиво… искаше само да бъде с нея. Искаше да бъде с нея завинаги. Приспа съзнанието си за Пуши и семейството си… единственото, което съществуваше в този момент, бе Леони.
Днес бе с нова рокля! Синя, като Средиземно море през лятото, и той тутакси си я представи да плува в топлото море, а дългата й златиста грива да се носи след нея — това трябваше да стане реалност! Идеалното място бе старата варосана вила на нос Фера. Непременно щеше да я заведе там.
— Много закъснях — извинително се усмихна Леони. Грехота бе да губи безценните мигове, които можеше да прекара с него, но шоуто започна по-късно тази вечер. Кабарето бе друг свят, за който не искаше той да научава. Какво щеше да си помисли за нея, ако знаеше, ако можеше да я зърне на сцената как се показва пред публиката? Тръпки я побиха.
— Какво има, миличко, да не ти е студено?
Той бе внимателен, взе ръката й в своята.
— Не, не — засмя се тя. — Не ми е студено, просто съм щастлива.
Напълни чашата й с шампанско. Пиеха само шампанско — отиваше си с цвета на косата й.
— Имам страхотна идея — започна той. — Но ще я оставя за после, първо ще хапнеш.
— Не, сега, моля те, кажи ми я сега — тя целуна пръстите му, обгърнали нейните.
— По-късно — упорстваше той. — Първо си изяж вечерята като добро момиче.
Жил дьо Кормон ги наблюдаваше от своята маса до прозореца. Той бе там почти всяка вечер, дискретно скрит зад декоративните палми. А Вероне чакаше отвън, за да ги проследи… Жил пиеше първокласно „Лафит“, пренебрегвайки храната пред себе си. В сметките му не влизаше Рупърт фон Холенсмарк. Без да разбере, че тази игра има други правила, той бе загубил. Но само първия рунд. Който умееше да чака, обикновено печелеше накрая. Той обмисляше следващите си стъпки.
— Сядай! — въздъхна Каро, щом излъчващата щастие Леони прекрачи прага на гостната й.
— Той иска да замина с него, Каро, в една малка вила на Лазурния бряг. Казва, че там е красиво, тихо и спокойно. Ще бъдем само двамата, ще има слънце, морето ще е топло и дори по-синьо от небето.