Най-долу се спря и се ослуша. От кухнята се чуваше как Мишел стене и я проклина. За миг се поколеба, вглеждайки се тъжно в майка си. Трябваше да я целуне за довиждане, нали никога вече нямаше да я види. Но нещата бяха отишли твърде далеч. Нямаше място за целувки. Нито връщане назад.
Тя здраво затвори вратата зад гърба си и се затича.
Торбата бе тежка и Леони я прехвърляше ту в едната, ту в другата си ръка. Светлините на Мазард блещукаха в далечината. Ръката й, пъхната в джоба, стискаше малкото банкноти и монети, които й бяха останали. Нямаше нужда да ги брои, знаеше точно колко са, единствената й собственост. Но в Париж щеше да си намери работа, по-добра работа. Изправена, с вдигната руса глава и закърпени вълнени чорапи, навити около тънките й глезени, тя крачеше напред по мрачния път.
Коледните камбанки огласиха нощта, а в далечината се чу локомотивната свирка. Леони се затича.
2.
Влакът пуфтеше в тъмнината по пътя към Париж и спираше почти на всяка гаричка по линията. Нещо подобно си мислеше раздразнен Пол Бернар, докато надзърташе през прозореца към слабо осветения перон на поредната провинциална гаричка. Той стреснато подскочи, щом изведнъж вратата шумно се отвори и една малка фигурка профуча край него и седна на отсрещното място.
— Ох — въздъхна тя, — уплаших се, че ще тръгне без мен.
Продълговатите очи на момичето, с кехлибарен цвят и зеници, разширени от вълнение — или от тревога — срещнаха неговите.
— Е, нали не тръгна — отвърна той. — Спасена сте.
Леони наведе поглед, ужасена, че още в първите мигове на новата й самостоятелност бе направила възможно най-лошото нещо — заговорила бе непознат. Тя внезапно осъзна към каква близост предразполага малкото купе на влака и се изчерви.
Пол Бернар я наблюдаваше развеселен. Момичетата, които познаваше, никога не се изчервяваха. Той разтвори вестник пред себе си, преструвайки се, че чете, за да й даде време да се успокои. От пръв поглед си личеше, че не е попаднала в подходящата част на влака… би трябвало, съдейки по вида й, да пътува втора класа. Тя бе затворила очи, а мъждукащата светлина в купето хвърляше сенки върху високите й скули, подчертавайки опнатата гладкост на прасковената й кожа. Той остави вестника настрана, възползвайки се от това, че е със затворени очи, за да я разгледа. Тя наистина бе твърде необикновена. Може би дори „екзотична“ бе точната дума за нея. Великолепна златиста коса, разстилаща се във всички посоки… Погледът му се спусна надолу по тялото й, цялото облечено във вълна, но и тя не можеше да скрие дългите бедра, привличащи вниманието въпреки дебелите чорапи и грубите обувки. Тръпки го полазиха при вида на калните обувки с дебели подметки, които сигурно щяха да бъдат големи и на някой мъж, и той се опита да си представи същите крачета в елегантни сатенени пантофки с високи токове. Защо ли, зачуди се, е тръгнала към Париж? После се усмихна. Ами защо може младо провинциално момиче да отива в Париж… за да прави „нещо“, за да стане „някаква“… те до една си мислят, че в Париж всичко е възможно. Замисли се какво би могъл да направи за нея.
Изтощена от вълненията на изминалите няколко часа и успокоена от ритмичното поклащане на влака, Леони се унесе, представяйки си своето пристигане в Париж. Ако можеше да си намери достатъчно евтина стая, сигурно парите щяха да й стигнат да си плати наема за една седмица и дори може би за кроасан и чаша кафе сутрин… а после… тя затвори съзнанието си за ужасяващата я възможност… разбира се, дотогава щеше да си намери работа. Влакът започна да се движи по-бавно и накрая спря, изтръгвайки я от неспокойния й сън. Очите й се отвориха и уловиха погледа на мъжа отсреща.
— Ох — поизправи се тя и смутено приглади косата си. — Стигнахме ли Париж?
— Не. Остава още половин час. Бяхте заспала през по-голямата част от пътя.
Леони отново се изчерви.
— Сигурно съм спала с отворена уста — каза тя. — Мари-Луиз казваше, че винаги така спя.
— Мари-Луиз?
— Сестра ми…
Тя го погледна с тези огромни очи… имаше нещо в скулите и извивката на брадичката, в изящните уши. Пищно лице, помисли си той, не се крие под пухкавината на розовата плът, гордо е извадило на показ очертанията си. Би могла да бъде красива, ако знаеше как.
На вратата се почука и кондукторът нетърпеливо протегна ръка, докато Леони ровичкаше из джобовете за билета си.
— Вие сте за втора класа — сърдито каза той. — Не сте за тук, а през целия път от Мазард сте била в това купе. Трябва да си доплатите.