— Леони, сега е декември — реалистично й напомни Каро.
Леони за миг се загуби в мечтите си, представи си Рупърт и себе си в скромна варосана стая с изглед към синьото море и едно голямо бяло легло.
— О, Каро, ти как смяташ? Да замина ли?
— Разбира се, че не! Леони, помисли си, и то внимателно. Това е най-решителната стъпка, която едно момиче може да предприеме, и после няма връщане назад.
Не искаше да я наранява, но трябваше да й каже истината, да я накара да разбере, че Рупърт няма да се ожени за нея. Любовта бе нещо съвсем отделно.
— Сигурна съм, че те обича толкова, колкото и ти го обичаш. Но Рупърт е сгоден за едно момиче в Германия. Той ще се ожени за нея, Леони.
— Знам за това момиче, той ми каза, разбира се. Не иска да имаме никакви тайни един от друг. — Леони продължи уверено: — Но той ще й обясни, че не може да се ожени за нея. Не и сега, когато ме обича.
— Баща му е подготвил този брак за него — това е нещо повече от брак, Леони, това е съюз между две могъщи семейства. Трябва да спечелиш не само Рупърт, а и… Германската империя!
Леони се засмя.
— О, Каро, толкова си забавна. Не трябва да се безпокоиш за мен. Рупърт ще се погрижи за всичко.
По дяволите, помисли си Каро, вината е изцяло моя и всичко това ще свърши с нещастие. Дори Рупърт да се изправи срещу семейството си и да се ожени за нея, ще остане без пукната пара, няма да е в състояние да си позволи съпруга. Любовницата е нещо съвсем различно. Всеки мъж би могъл да има любовница.
Леони погледна часовника. Щеше да закъснее за театъра. Слава богу, налагаше й се да ходи там само още няколко седмици; беше обещала на мосю Бриа, че няма да си тръгне, докато не направи цирковата си роля. Прииска й се да може да сподели с Каро, че работи в кабарето. Спря по-дълго погледа си на нея, но устоя на изкушението да й се изповяда. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре… тя никога не би искала Рупърт да научи. А Каро можеше, дори да се закълне, че ще пази тайна, просто да каже на Алфонс, а Алфонс да го спомене пред някой приятел… не, по-добре беше да не знае.
— Къде изчезваш непрекъснато? — заоплаква се Каро. — Толкова си заета. Трябва да идваш да ме виждаш по-често. Ела с нас на вечеря у Жил дьо Кормон следващия четвъртък. Сигурна съм, че няма да има нищо против да те вземем.
Искаше да я откъсне от Рупърт, да я изведе малко навън, да я срещне с повече хора.
В четвъртък бе премиерата на новото шоу.
— Съжалявам, Каро, не мога. Но все пак ти благодаря. Ще те посетя пак следващата седмица.
Леони импулсивно я целуна по бузата.
— Никога няма да мога да ти се отблагодаря, че ме запозна с Рупърт.
— О, скъпа — въздъхна Каро, — мила Леони, иска ми се да не те бях запознавала.
Дьо Кормон водеше двойствен живот: един формален в къщи със съпругата си и по светските сбирки, където трябваше да се появяват заедно и където тя украсяваше масата му и служеше на неговите бизнес и политически цели, и втори, съвсем отделен, където той следваше собствения си път, винаги сам, срещайки се с хора, които сам избираше, изпълнявайки ролята на домакин в изискани ресторанти, връщайки гостоприемството на онези, чиито партита или вечери бе посещавал. А необикновеното е, мислеше си Вероне, докато чакаше пред „Воазен“, кръстосвайки студената декемврийска улица, за да не замръзне, че никой не отказва поканата му. Независимо дали го харесваха или не, те винаги идваха. Не би се обзаложил, че на голямата кръгла маса сега седяха много приятели. А там имаше две дузини хора. Това означава, че си силен, самодоволно се усмихна той, уверен в подобна сила, никой не може да ти откаже, когато си толкова силен.
Каро винаги бе харесвала „Воазен“, нравеше й се пълната интимност, която предлагаше ресторантът, неговите тъмнокоралови стени и украсените с гирлянди драперии, тежките пискюли и позлатените огледала, в които се оглеждаха най-елегантните мъже и жени на Париж. А за онези, които предпочитаха уединението, имаше специални сепарета, предназначени за интимни срещи — свещи, канапе и маса за двама, скрити от любопитните погледи с тежки кадифени завеси, заглушаващи прошепнатите любовни слова и тихия звук от целувките. Имаше много спомени от тези сепарета.
Жил бе ангажирал целия салон и както обикновено, всичко бе перфектно. Във „Воазен“ бяха свикнали с него. Той бе любезен, пъргав и непретенциозен — просто очакваше най-доброто и персоналът бе щастлив да му го предостави. „И Господ да ни е на помощ, ако не можем“, каза управителят развълнувано.
Дьо Кормон поздрави гостите си, предвкусвайки вечерта. Предварителното очакване бе огромно удоволствие, то винаги увеличаваше възбудата му, независимо дали ставаше въпрос за удар в бизнеса или за спечелването на някоя жена — очакването, съзнанието, че всичко предстои, че накрая той ще спечели, беше поне половината от удоволствието.