Лулу се замисли за миг.
— Точно това ще направиш. Ще се скриеш. Чакай малко.
Тя затършува из голямото чекмедже с шаловете, ръкавиците и останалите сценични атрибути и измъкна оттам сребърно домино.
— Миналата година се появявах с него в номера с Пиеро и Колумбина. Сложи си го — и родната ти майка няма да те познае с него.
Майка ми, отчаяно си помисли Леони, никога не е правила нещо подобно; никога не би се посрамила да се появи на сцената в такъв вид. Тя си сложи доминото и застана пред огледалото. Не скриваше съвсем лицето й, но бе по-добре, поне не се чувстваше толкова изложена на показ.
Чуха, че оркестърът подхваща първите тактове на увертюрата.
— Трябва да вървя — извика Лулу. — Аз съм първа.
Тя хукна по тъмния коридор към сцената, а Леони бавно я последва.
Още само четири седмици, каза си тя, само четири седмици и после ще зарежа всичко това. Ще замина с Рупърт на юг, във Вилата с голямото легло в осветена от луната стая, където ще започнем живота си заедно и никога вече кракът ми няма да стъпи в кабаре.
Тяхната компания зае първите два реда на целия централен блок в театъра. Движеха се вкупом, смееха се и бъбреха, докато оставяха палтата и пелерините си на гардероб и заемаха местата си, втренчвайки се очаквателно в рекламите върху все още спуснатата завеса.
Публиката на балкона представляваше оживена група, предимно младежи, дошли да видят момичетата, вече наострени и развълнувани, подмятащи си цинични забележки по адрес на танцьорките и шоу гърлите, които вече бяха гледали. В ложите и на първите редове на партера седяха други мъже с блестящи колосани ризи и бели вратовръзки, те чакаха търпеливо, но също бяха дошли заради момичетата.
В края на краищата, мислеше си Пол Бернар от мястото си на последния ред на театъра, кабарето е за това — момичетата. Той зачете програмата, свързвайки имената с лицата, а понякога и с телата, проучвайки с какво разполагат неговите конкуренти. Разбира се, неговото кабаре бе по-класическо и по-изискано от „Интернационал“. Той винаги бе имал отлични певици и най-добрия хор в Париж. Бе дошъл, за да види Леони Бахри — беше я забелязал миналата седмица, когато се отби, за да не изпусне предишното шоу, и веднага разпозна момичето от влака — и, разбира се, тя изглеждаше толкова ефектно, колкото бе очаквал. Щеше да й предложи да участва в следващото му шоу, ако успееше да я примами от „Интернационал“.
Конят, така напудрен, че бе станал съвършено бял, чакаше в клетката си близо до сцената и нервно започна да се дърпа, щом оркестърът засвири първите тонове на увертюрата и танцьорите се втурнаха на сцената, хванати на хоро. Леони чу публиката да се смее на песента на Лулу и да й ръкопляска, щом свърши.
Бе дошъл ред на втория номер.
Танцьорката, изпълняваща функцията на конферансие, обезпокоена погледна коня, който цвилеше и удряше копита в пода, опръсквайки сценичните работници.
— Ако бях на твое място, много щях да внимавам с него — посъветва я тя. — Не е свикнал с прожекторите и шума.
Леони го потупа по врата, нежно го погали по носа и конят се поуспокои.
— Всичко ще е наред с него — със съчувствие каза тя, напълно го разбираше.
Лулу се появи от сцената и Леони се завтече да я поздрави, оставяйки коня да похапне сено.
— Ето — един от сценичните работници му донесе кофа вода — това е за теб, тъпо животно, пий, може би така ще се чувстваш по-добре.
— Тази вечер публиката е страхотна — усмихна й се Лулу, доволна от успеха си. — Няма да имаш проблеми, Леони.
Хубавото конферансие излезе на сцената и заплющя с камшика, докато „зверовете“ от цирка подскачаха около нея — дългокраки момичета, маскирани като леопарди, тигри, понита и зебри. Истински малки кученца, облечени с жабо, се премятаха през глава, а клоуни с торбести панталони и червени носове правеха цигански кълба пред очите на изумената публика.
Дьо Кормон наблюдаваше как Рупърт аплодира, присъединил се към общото веселие, наклонил леко настрани глава, за да чуе какво му шепне Марла, за която Жил се бе погрижил отново да седне до него.
Бе ред на хубавия бял кон. В лек тръс обикаляше сцената и грациозно се изправяше на задни крака на фона на музиката, отмятайки сребърна грива като кончето от приказките. Под звуците на фанфари на сцената излезе едно маскирано момиче с чувствени копринени бедра и сатенени гърди. От балкона се разнесоха одобрителни подсвирквания, когато тя изплющя с камшик и отметна глава назад, така че богато украсената й глава заблестя в тон със сребристата конска опашка. Каква прекрасна коса, помисли си Каро, и какви крака… тя се вгледа по-внимателно. Не, не можеше да бъде… или може би? „Това трябва да е Леони!“ прошепна Алфонс. Беше самата Леони! Значи това правеше тя — ето защо винаги бе заета вечерите! Но защо не й беше казала? И защо Рупърт не й каза? Погледът му бе прикован в Леони. Дали самият той знаеше? Тя бързо се обърна и погледна дьо Кормон. А той знаеше ли? Затова ли ги бе довел тук тази вечер? Той не гледаше към сцената, към Леони… дьо Кормон настойчиво наблюдаваше Рупърт. Каро отгатна по напрегнатото изражение на Рупърт, че, разбира се, не е знаел. Леони добре бе запазила тайната си. От всеки, но не и от дьо Кормон — готова бе да се обзаложи за това.