— Това е Леони… Леони, приятелката на Каро от партито. Прошепнатото й име се предаваше от човек на човек, а дьо Кормон усмихнат седна на мястото си.
— Ти знаеше — изсъска му Каро.
Той сви рамене.
— Помислих си, че ще е приятна изненада да видиш малкото си протеже така добре да се справя. Виж, тя тъкмо започва.
Каро се обърна към Алфонс и въпросително повдигна вежди… какво смяташе да прави той? Алфонс сви рамене, не знаеше. Тя отново крадешком погледна Жил — той не сваляше поглед от Рупърт, който остана прав, втренчен в сцената, очевидно шокиран, че вижда Леони полугола в кабарето.
Леони притича през сцената и с лекота скочи на гърба на галопиращия кон, а после отново с подскок се приземи, щом направи една обиколка на сцената.
— Браво! — извика американският милионер, ръкопляскайки ентусиазирано.
— Браво, Леони! — присъединиха се и останалите, завикаха нейното име и започнаха да я окуражават, докато тя демонстрираше майсторството си да язди неоседлан кон. Тя наистина бе много добра — щом веднъж свикнеш с външния й вид. Рупърт се присъедини към аплодисментите и Каро забеляза, че той отново се усмихва, радвайки се на успеха на Леони.
Дьо Кормон се наведе напред; не беше очаквал подобно нещо, искаше му се Рупърт да е шокиран, да е обиден от вида й — потресен, че тя не е девственото седемнадесетгодишно момиче, в което бе влюбен. Искаше да му покаже „истинската“ Леони — за да разбие мечтата му.
Възможно ли бе, чудеше се Каро, наблюдавайки го, Жил да не иска Рупърт да притежава Леони? Вероятно не… той едва познаваше Леони — или и това не бе така? Той също бе присъствал на партито. Тя се намръщи. Нещо не беше наред, ала не можеше да разбере какво.
Конят е прекалено нервен, мислеше си Леони, стискайки здраво юздите, докато се обръщаше на гърба му, уплашен е от ръкоплясканията. Заради онези хора отпред, те й махат и крещят… какво правят те, не виждат ли, че го плашат? Тя внимателно балансираше, застанала права на един крак върху гърба на коня, докато другият й крак бе вдигнат назад. Конят обикаляше сцената в тръс. Можеха ли това да са Каро и Алфонс? Тя опасно се разклати. А останалите, които бяха с Каро… цяла група. И, о, боже, о, не… нека това да не е истина! Там беше Рупърт! Той се усмихваше и я поздравяваше, а точно до него една елегантна жена се бе навела, хванала го бе за ръката и му шепнеше нещо на ухо, от което той се смееше. Смееха се на нея!
Искаше й се да скочи от коня и да избяга… но нямаше начин. Трябваше да довърши номера си. Вече бе почти накрая, слава богу. О, какво щеше да му каже? Той беше с тази жена! Дали изобщо щеше да пожелае да я види отново? Сега, когато вече знаеше. Когато я беше видял в този костюм, в този ужасен унизителен костюм! Музиката започна да затихва, а белият кон се стресна от фанфарите и ритна със задни крака тъкмо когато Леони се готвеше да заеме финалната поза. Тя политна напред, но успя да се задържи и да не падне.
Тъкмо бе вдигнала ръцете си високо над главата във финалната патетична поза, когато забеляза, че парчето плат, толкова умело поставено от Лулу, за да довърши деколтето й, бе паднало. Голите й гърди бяха изложени на показ пред целия театър. И пред Рупърт. О, Господи, Рупърт!
Публиката откачи, тропаха, подсвиркваха, аплодираха — това я отърси от първоначалното вцепенение и тя обезумяла прикри гърдите си с ръце. Сред целия този шум долови нов звук, странно шуртене… прожекторите бяха опръскани и се запотиха от разпенената течност. Изнервеният кон, напил се с вода малко преди това, бе избрал точно този момент, за да се облекчи, наводнявайки средата на сцената и карайки танцьорите да се превиват от смях, докато прескачат локвата.
Публиката ревеше от удоволствие, а Леони ужасена се бе втренчила в групата на първите редове. Главите им бяха отметнати назад, докато безпомощно се гърчеха от смях, аплодирайки и окуражавайки я. Рупърт също се смееше — смееше се на нея — всички й се смееха — искаше й се да умре. Просто й се искаше да умре… тя скочи от коня и побягна от сцената, разблъска танцьорите, които гледаха зад кулисите, блъсна Лулу… трябваше да избяга, да се махне.