Само Каро не се смееше. Гледаше дьо Кормон. Той тихичко се подсмиваше.
— Не знаех, че ще бъде толкова забавно — каза й той.
7.
Марок бързаше по алеята, излизаща на улица „Монталиве“ и след като зави на ъгъла, се запромъква из лабиринта от тесни улички, които бяха още по-мръсни и по-опасни, когато вечер се прибираше у дома. Порутеното общежитие се намираше в една задънена пресечка на шумната улица до железопътната гара, а той го беше избрал, защото бе най-чистото, което успя да намери. Собственикът му бе педантичен старец, който изискваше от наемателите да бъдат като него — да не оставят боклук в стаите, да не се разнасят миризми на манджи от малката обща кухня, а всеки наемател трябваше сам да мие прозореца си всяка седмица и да плаща наема в петък. Такива бяха правилата и ти или живееш според тях, или напускаш. Но старецът не задаваше въпроси и не се интересуваше от личния живот на своите наематели, а и това бе най-евтиното място, което успя да намери за Леони. Когато дойде при него онази нощ, той изведнъж усети колко отчаяна бе тя и я приюти, без да пита какво се е случило и защо.
Не можеше да забрави как плака тогава тя; сълзите й изглеждаха безкрайни, лицето й се зачерви и подпухна и той започна да се тревожи, че тя никога няма да се успокои. Но най-накрая и това премина. Тогава тя му разказа за унижението, за голотата и за срама и как всички са й се смели. Не искаше да вижда вече никого от тях… дори Каро. Когато Леони му каза това, той разбра колко унизително е било за нея всичко. Обожаваше Каро, тя бе неин идол, всичко, което Леони копнееше да бъде. Марок се върна в пансиона на мадам Артоа и събра вещите й — промъкна се тайно една вечер след вечеря, когато знаеше, че мадам Артоа е сама във всекидневната и се наслаждава на брендито. Никой друг нямаше там. Пак той й намери работа — е, разбира се, като сервитьорка в кафенето срещу гарата, но поне беше нещо и тя я прие на драго сърце. Никога повече, беше му казала тя развълнувана, нямаше да се върне отново в кабарето. Беше го заклела да пази всичко в тайна. Не знаеше нищо за нея, нямаше представа къде е, не трябваше да казва на никого.
Вероне седеше на масата до вратата в кафенето на гарата, правейки се, че пие нещо, което трябва да бе най-гадното кафе в Париж. Уморяваше се да прекарва толкова много време в това мрачно място; прозорците непрекъснато бяха запотени от клокочещите тенджери в кухнята, които отделяха миризмата на многото слоеве мазнина, а жената, кацнала зад голямата каса до входа, започваше да го гледа подозрително, когато се застояваше по-дълго от час, без да си поръча нищо друго освен кафе. Той тихо повика сервитьорката:
— Бренди, голямо — и като забеляза, че тя го гледа, бързо добави — и парче торта.
Той с отвращение погледна към застоялите шоколадови изделия зад стъклената витрина на щанда. Сигурно дьо Кормон щеше да бъде доволен сега, когато момичето не правеше нищо друго, освен да идва тук на работа и да си тръгва веднага след това, прибирайки се право в общежитието, без да говори с никого. Правеше едно и също от един месец, дори на стъпка не се отклоняваше от обичайното. Онзи младеж беше единственият й приятел, но той бе безобиден. Но на дьо Кормон не му харесваше това. Искаше му се тя да няма никого, към когото да се обърне, така че да може да се появи той и да я спаси. Вероне сви рамене. Какво очакваше от него да направи дьо Кормон? Марок бе просто дете.
Леони излезе от кухнята, носейки две чинии заешка яхния, които постави на цинковия тезгях, пред който чакаха носачите от гарата, редовни посетители на кафенето по обед. Такава бе клиентелата му — никой нормален пътник не би влязъл в подобно място, колкото и отчаяно да се нуждае от нещо за пиене или храна. Вероне въздъхна и бутна настрана сухата, ронлива торта… единствено той бе вързан тук!
Каро се измъчваше от чувство за вина и тревога — вината бе нейна. Ако не беше толкова заета, толкова погълната от светските контакти и бе проявила повече грижа, може би Леони щеше да й се довери. Щеше да я посъветва по никакъв начин да не се обвързва с човек като собственика на кабаре „Интернационал“. Непрекъснато си повтаряше, че публичното унижение на Леони би могло да бъде избегнато, но тя обвиняваше и Рупърт за това, което се случи.
— Ти обсебваше цялото й време и продължаваш да твърдиш, че дори не си знаел с какво се занимава тя! Как можа, Рупърт, как можа да я оставиш да прави това?
— Кълна се, че не знаех, Каро.