Той бе толкова нещастен, така ужасно съжаляваше, че тя най-накрая омекна. Онази нощ заедно бяха изтичали зад кулисите, но Леони вече си бе отишла, само бе наметнала палтото си над ужасния костюм и бе изчезнала в нощта.
— Не можах да я спра — беше им казала Лулу. — Тя ме блъсна и избяга. Сигурно се е прибрала в къщи…
Но не беше в къщи, мадам Артоа не я бе виждала и когато изслуша разказа им, им каза направо, че никак не е учудена, задето момичето е избягало.
— Бедното дете, а е толкова скромна — каза тя, спомняйки си как Леони се беше изчервила, когато я накараха да пробва онази рокля. — Да се показва в този костюм пред всички онези мъже!
А на следващата нощ нещата й изчезнаха от пансиона — вратата постоянно е отворена, бе казала мадам Артоа на Каро, момичетата се прибират и излизат по всяко време на денонощието и няма никакъв смисъл да се заключва.
Каро не знаеше къде да я търси. Първо те просто се надяваха, че тя ще се върне, но, уви, после им проблесна отговорът.
— Има само един човек — каза Каро на Алфонс след няколко седмици безпокойство — на когото тя има доверие. Марок. Той сигурно знае. Защо не се сетих по-рано за него? — проплака тя.
В „Сера“ Марок се спотайваше отзад, избягвайки погледа й и тя разбра, че той е наясно.
— Имам нужда от момчето — каза Каро, — за да ми носи пакетите.
— Разбира се, мадмоазел Монталва… Марок!
Той с неохота се появи и я последва навън.
— Кажи ми къде е тя — настоя Каро.
— Не знам какво искате да кажете… кой къде е? — опита се да отбие номера той.
— Леони! Разбира се, че знаеш.
Той замълча.
— Виж, Марок, тук съм, защото искам да й помогна. Чувствам се отговорна за това, което се случи, трябваше да я наглеждам. Трябваше да знам с какво се занимава… А сега трябва да й помогна и ти трябва да й помогнеш.
— Трябваше от самото начало да я оставите на мира — избухна той. — Всичко беше наред преди да ви срещне.
— О, Марок!
Истина ли беше това, виновно се запита Каро, тя ли бе объркала живота на момичето? Ако бе така, точно тя трябваше да направи нещо.
Марок напрегнато заби поглед в земята, разкъсвайки се между лоялността към Леони и тревогата си за нея. Двойният удар от загубата на любовта и наранената гордост си бяха казали думата — от бляскаво създание Леони се бе превърнала в няма сянка. Вече бяха минали пет седмици, тя бе станала апатична и бе ужасно отслабнала. Можеше да обядва и да вечеря безплатно в кафенето, но той подозираше, че залък не слага в уста и никъде не излизаше — само отиваше в кафенето на обяд и се прибираше в къщи в осем. Какво да прави с нея? Отговорността бе огромна. Той колебливо погледна Каро. Може би, ако обещаеше да не казва на Рупърт… В края на краищата, тя бе единствената, която можеше да помогне на Леони.
Каро долови колебанието му.
— Моля те, Марок, моля те. Аз наистина искам да помогна на Леони. В такъв момент тя има нужда от друга жена.
Тя беше права, наистина имаше нужда от друга жена. Той бе направил, каквото можеше, но жените бяха загадка… никога не знаеш какво мислят, какво могат да направят. А той започваше да се страхува за Леони.
— Но трябва да обещаеш, че няма да казваш на никой друг — предупреди я Марок.
Дьо Кормон място не можеше да си намери. Крачеше по палубата на лайнера „Ил дьо Франс“, избягвайки компанията на спътниците си, доколкото бе възможно. Пътуването към Америка бе доста отегчително, но обратният път му се струваше безкраен. Животът на кораба бе твърде спокоен за него след динамиката, която винаги се усещаше в Ню Йорк. Но въпреки това пътуването му донесе печалба, той щеше да бъде един от първите хора във Франция, вложили пари в автомобилната индустрия. Машините на бъдещето, точно както железниците не много отдавна. Той бе доволен от себе си.
Мислеше си за Париж, за завръщането у дома. Бе обещал на жена си, че ще се прибере навреме за рождения ден на първородния им син. Жерар щеше да навърши шест години… затова трябваше да намери на момчето добър учител, който да го подготви за училището наесен. Тази глупачка гувернантката не беше подходяща. Мари-Франс, разбира се, я харесваше, казваше, че е мила. Мила! Момчето се нуждаеше от знания, а не от глезене. Може би щеше да се опита да прекарва повече време с него, да отидат заедно в провинцията, да го научи да язди — такива неща. Сега, когато вече бяха преминали бебешката възраст, трябваше повече да се интересува от синовете си — достатъчно дълго им бе влияла Мари-Франс.
— Добро утро, господине — поздрави го радистът. — Има съобщение за вас.
Жил разгърна бележката и бързо я прочете. Още един доклад от Вероне — същите неща, момичето още работеше в кафенето. Никакъв знак от Рупърт. Да, планът му много добре се бе задействал. Леони вече бе почти подготвена да оцени комфорта, изпълнения със съчувствие слушател, помощта в негово лице… щеше да я утеши с малко лукс, малко глезене, постепенно, докато свикнеше с това така, че да не може без него. Скоро щеше да забрави Рупърт фон Холенсмарк. Още няколко месеца трудности и самота нямаше да й навредят… щеше да я накара да чака още малко… за да направи по-сладко собственото си удоволствие.