Каро с погнуса изтупа ръцете си, отдръпвайки ги от хилядите мазни отпечатъци по перилата на разнебитеното стълбище, на които небрежно се бе опряла, докато се качваше към четвъртия етаж. Въпреки това бе по-чисто, отколкото беше очаквала, съдейки по фасадата на сградата — а стаята на Леони, макар и мрачна, бе безупречно чиста. И леденостудена! Каро потрепери… колко беше студено, въпреки че навън слънцето грееше и небето бе синьо; тези стари общежития бяха студени като подземия. Марок й беше казал, че Леони ще се върне в пет часа и тя неспокойно крачеше из малката стая, а токчетата й отекваха в голия под, от време на време надзърташе през прозореца към мизерната гледка на железопътната гара, повдигаше евтиното перде на цветя, зад което се криеха няколкото притежания на Леони: две рокли изсулено висяха, закачени на пирон на стената, чифт златисти ботушки — разбира се, тя си спомняше, че Леони бе дошла с тях на партито… откъдето започна всичко. Каро се обърна, изпълнена с очакване, щом чу стъпки по стълбите и вратата изведнъж се отвори.
Леони бе потънала в мислите си със сведен към земята поглед. Стаята не бе такава, че да влизаш с радост в нея, посрещнат от тихия й уют. А кафенето бе просто място, където работеше. Това бе всичко, което животът й предлагаше в момента.
— Леони.
Каро я чакаше, опряла се на рамката на прозореца, който като че ли никога не пропускаше нито светлина, нито чист въздух — Каро, която живееше в бляскавия свят на бижутата и коприната. Бе като да откриеш орхидея в подземие. Леони се разплака.
— Леони, бедната ми Леони.
Каро я прегърна, галеше я по косата, целуваше я, утешаваше я с ласкави думи.
— Вината е изцяло моя — разплака се и Каро. — Аз бях твоя приятелка. Ако само ми бе казала за кабарето, щях да ти помогна, да те посъветвам нещо, да те предупредя. О, Леони, това можеше да не се случва.
Сълзите им се смесиха и те заридаха заедно, изпълвайки се с облекчение.
— Най-лошото мина — успокои я Каро. — Ще дойдеш с мен. Ще оправим всичко.
Леони я отблъсна, очите й бяха зачервени и разширени от ужас. Тя съвсем не приличаше на златното момиче от партито, на звездата от кабарето — Каро бе шокирана от това. Сега забеляза колко бе отслабнала Леони. Костите на лицето й изпъкваха, а слабичките й рамене стърчаха под евтината блуза. Ръцете й бяха зачервени и напукани от миенето на съдовете, а косата й, прибрана на кок с цяла дузина фуркети, бе загубила блясъка си и не изглеждаше вече така буйна, както когато се спускаше във всички посоки, имайки сякаш свой собствен живот.
— Никога повече не мога да погледна Рупърт.
Каро не знаеше какво да каже. Не искаше Леони отново да се среща с Рупърт, би било много по-добре за всички, но той бе толкова отчаян, така нещастен. Всеки ден идваше да разбере дали не е научила нещо повече и всеки път тя го отпращаше без никакви новини, като че ли се бе състарил, бе станал по-тъжен. Нямаше никакво съмнение, че този млад мъж бе силно влюбен. Сърцето й бе закоравяло. И преди бе виждала влюбени млади мъже, но не искаше Леони отново да бъде наранена.
— Не е необходимо да го виждаш — обеща й тя. — Ще го измислим някак си, Леони. Само се върни с мен. Обещавам ти, че няма да му казвам.
Леони изведнъж се почувства толкова изтощена. Все още бе смазана от новината за смъртта на майка си, научи го от писмото на един съсед, връщаше й последните пари, които й бе изпратила. „Стана внезапно, пишеше в писмото, усложнено хронично заболяване на черния дроб, каза лекарят.“ Майка й била погребана в църковния двор в Мазард преди повече от две седмици. Цялата нощ Леони остана будна, държеше писмото в ръка и си мислеше за Емили и Мари-Луиз, а сълзите й се стичаха по бузите. А след това избърса очите си и се върна на работа в кафенето. Дойде й твърде много. Прекалено много решения, прекалено много емоции, прекалено голямо отчаяние. Колко хубав би бил животът без това, без да изпитва любов и отчаяние, без страст, омраза и унижение. Където всичко просто се плъзгаше по повърхността… колко спокоен би бил живот без любов. Тя огледа малката стая. Никога не й бе приличала на убежище, нищо не й бе дала, нито топлина, нито уют… един ден щеше да си намери такова място, свой дом.