— Остави всичко — нареди й Каро, — нищо от тук не ти трябва. Ще започнеш отново… по-добро начало.
Леони се поколеба.
— Ще взема само това — каза тя. — Имам нужда от тях.
Тя вдигна малката торба и я притисна до себе си. Седеше си така, както Марок я бе донесъл от пансиона — нищо не бе разопаковала. Никога нямаше да се раздели със снимката на Мари-Луиз и малките й червени ръкавици, както и с двете египетски кукли. Единствено те истински й принадлежаха. Щом затръшнаха вратата на тази мизерна стая и закрачиха една до друга по стълбите, Леони се зачуди какво ли щеше да си помисли следващият наемател, когато открие златните ботушки.
8.
Баронеса фон Холенсмарк обичаше хазарта. Имаше нещо в зеленото сукно на масите и тихото плющене на картите, хвърляни от опитни ръце, в напрегнатостта на играчите и безстрастните лица на крупиетата — и във всички тези разноцветни жетони и златни монети, пръснати по масата, — което още не бе загубило тръпката си за нея.
— Аз съм на осемдесет години — весело каза тя на Рупърт, който буташе количката й през фоайето на „Гранд хотел парк“ — и благодарение на артрита отново съм в Баден-Баден. Дядо ти често ме водеше тук. Разбира се, той идваше заради състезанията, но аз предпочитах Казиното.
Петнадесет години бяха изминали, откакто тя бе идвала за последен път тук, но и сега като че ли очакваше да срещне някои от старите си приятели… за съжаление, повечето от тях си бяха отишли, много бяха загинали още преди повече от двадесет години във френско-пруската война. Рупърт обожаваше баба си. Наричаше я „благородната ми баба“. Той винаги бе бил близък с нея, прекарваше дълги, мързеливи лета в замъка й над Рейн. Тя бе тази, която го утешаваше, когато го изпратиха в училище, далеч от дома, обещавайки му да се грижи за понито и за кучетата… и изпълни обещанието си. Бе щастлив, че може да я придружава в Баден по време на лечението на нейния артрит. Разбира се, тя бе със своя малък антураж, прислужницата и медицинската сестра, но компанията на любимия й внук я радваше много.
Баронесата доволно въздъхна. Слава богу, Казиното си бе все същото, а в днешно време нещата толкова бързо се променяха. Венецианските полилеи все тъй красиво блестяха, а масите бяха оживени като някога; още имаше красиви жени и солидни, представителни мъже с бели вратовръзки и фракове. По таваните си стояха изрисуваните амурчета и облаци, а червеният килим си оставаше задоволително плътен.
— Е — щастливо каза тя, — мисля да започнем с рулетката.
Рупърт наблюдаваше как баба му си доставя удоволствие и позволи на съзнанието си да се върне назад към изтеклия уикенд. Не особено успешен. Пуши се чудеше защо не й бе писал и защо бе така дистанциран. Вината не беше нейна. Не искаше да я наранява, просто не можеше да забрави Леони. Бяха изминали три месеца, а нямаше и следа от нея. Искаше да наеме детектив, но Алфонс му забрани, като изтъкна, че щом Леони не иска той да я намери, не му остава нищо друго, освен да го приеме. Тя знае къде си, може да дойде при теб, беше му казал той. Очевидно Леони не искаше. Думите на Алфонс прозвучаха логично, така че Рупърт бе принуден да приеме това положение, но още се улавяше да я търси, вглеждайки се в лицата по улиците с надежда да я зърне сред тях. Това не стана. Отдаде се на работата си, погребвайки мечтите си сред плановете за разширяване на пазара за Крумер — сделките със стомана на неговия бъдещ тъст. Работеше усилено и непрестанно и това ново посвещение спечели изненадващо одобрението на директорите в парижките офиси. Ето защо бащата на Пуши бе толкова доволен от този уикенд, независимо, че Пуши се оплакваше.
— Рупърт работи усърдно, скъпа моя — каза той на дъщеря си и добави с одобрение, — делови човек е.
После разговорът се насочи към възможността да се оженят през есента. През есента! О, Господи! Той обичаше Леони. Когато се върна в Париж, отново опита да се срещне с Каро, но тя бе неуловима — непрекъснато бе в провинцията.
— Извинете ме, господине — медицинската сестра стоеше от едната му страна. — Време е старата госпожа да си ляга, господине. Утре рано сутринта е на лечение на баните и има нужда от почивка.
— Но ние бяхме тук едва няколко часа — сопна се баронеса фон Холенсмарк. — И не ме наричайте „старата госпожа“. Никак не ми харесва това… още не съм стара. Още мога да печеля на масата.
— Ще дойда с теб — доброволно предложи услугите си Рупърт — да ти правя компания.
— Не, не, няма нужда, Рупърт. За съжаление, тя е права. Аз наистина трябва да ставам рано утре, а ми казаха, че лечението е уморително. Ти остани и се забавлявай. Ето, вземи това — и тя избута към него купчина жетони. — Опитай си късмета. Виж дали не можеш да разориш банката.