Сърцето на Леони панически затуптя. Не беше разбрала, че не е улучила подходящо купе и сега тази глупава грешка можеше да й струва остатъка от парите.
— Съжалявам — запелтечи тя. — Не знаех.
Кондукторът заплашително размаха ръка:
— Не ми минават тия на мене. По-добре веднага да си платиш.
Пол Бернар дискретно му подаде няколко банкноти в свитата си длан:
— Младата дама е с мен.
— Съжалявам, господине… Не разбрах — оттегли се кондукторът с подигравателна усмивка.
— Надявам се, ще ми окажете честта да ви помогна.
Той се наведе напред и й подаде визитката си:
— Пол Бернар — зачете тя, — директор, Музикална зала, Кабаре, Плас Роял, Париж.
Сигурно я вземаше за глупава провинциалистка!
— Много сте любезен, мосю Бернар — ужасена каза тя, — ще ви върна парите, разбира се.
— Какво ви води към Париж? — попита той, докато си палеше пура.
— Трябваше да се махна от къщи — думите се изплъзнаха от устата й така ненадейно, че тя сама се изненада. — Не можех да остана повече там…
Искаше й се никога да не бе казвала това — какво щеше да си помисли сега той за нея?
— И с каква работа смятате да се захванете в Париж? Познавате ли някого там?
— Не, мосю — в очите й се долавяше страх, но тя гордо вдигна брадичка. — Но съм сигурна, че ще си намеря работа като сервитьорка. Вече имам опит.
— А имате ли къде да останете?
— Не… но сигурно има стаи под наем…
— Ето — той бързо надраска на гърба на визитката — адреса на един приличен пансион. Кажете на мадам Артоа, че аз ви пращам и ако ви интересува, имам работа за вас.
Тя взе визитката и промълви с надежда в гласа:
— Работа ли, мосю?
— Както можете да прочетете, аз съм директор на една музикална зала, където винаги ще се намери място за момиче като вас.
Какво искаше да каже — момиче като нея? А и какво можеше да прави тя в музикална зала? Леони го изгледа с недоверие.
— Но аз не мога да пея, нито да танцувам — каза тя, поглеждайки към стъпалата си. Изглеждаха по-големи от всякога… сигурно й се подиграваше!
— Няма значение, скъпа моя — усмихна й се той, — в едно кабаре винаги има място за такова красиво момиче като теб.
Красиво! Той беше луд… или още по-лошо! Защо й доплати? Тя си спомни шушуканията за момичетата на улицата и крадешком го погледна подозрително. Не изглеждаше толкова лош. Но въпреки това му нямаше доверие.
Влакът се движеше с по-малка скорост, докато минаваше през парижките предградия и накрая влезе в Гар дьо Норд. Щом спря, тя светкавично отвори вратата и изскочи на перона, стискайки торбата си в ръка. После се извърна, спомняйки си за парите:
— Ще ви изпратя парите веднага щом мога, мосю, благодаря ви.
— Но почакайте, почакайте… — вдигна ръка той, но Леони отново се бе обърнала напред. — Мога ли да ви закарам? Все пак вие не познавате Париж.
— Не… не…
Тя забърза по перона, сякаш се страхуваше да не би той да я догони. Видя я да си пробива път в тълпата при бариерата, а после изчезна из нощните улици на Париж.
— Чудя се — каза си той, докато бавно се приближаваше към изхода — какво ли ще стане с нея?
3.
Мадам Артоа бе едра, почти квадратна жена, която управляваше пансиона си с твърдост и чувство за хумор — както само една жена би могла да го прави. На младини мъжете й бяха донесли единствено нещастие — играейки си първо с едно, после с друго момиче… познала бе ревността. Пансионът, който държеше, се ползваше с уважение — правеше всичко възможно за това, харесваше „момичетата“ си — млади дами, работещи в музикалните зали и кабаретата на града. Самата тя артистка — пяла някога на повечето парижки сцени, — сега с вълнение съпреживяваше техните любовни афери и криволиците на кариерите им.
Мадам бе жена, която знае какво иска от живота, а в този момент й бе нужна именно помощничка в кухнята. Последната бе напуснала същата сутрин, оставяйки я с вързани ръце — готвачът бе вбесен и отказваше да приготви вечерята, докато не намерят някой, който да почисти зеленчуците и да измие съдовете. Леони се появи на прага като дар от бога.
— Късметлийка си — каза й мадам. — Не е лесно да си намериш работа в Париж, но аз мога да ти предложа, плюс стая и храна.
По лицето на момичето се изписа такова облекчение, че тя за миг се зачуди какво ли щеше да прави то, ако му бе казала не. Очевидно бе пристигнало в Париж като останалите, без пари, без всякакви перспективи… както и без ясна представа какво смята да прави там. На тази възраст, помисли си тя и въздъхна заради лекомислието на младостта, да се добереш до Париж ти се струва краят на мъките.