— Ела да закусваме заедно — прошепна й той. — Трябва да обмислим плановете си.
— Плановете? — очите й заискриха от ново вълнение.
Той я целуна.
— Трябва да помислим за общото ни бъдеще.
Смехът им отекна над баните, докато се запътиха хванати за ръка към неговата стая.
Щом затвори вратата, той я взе на ръце.
— Не мога да повярвам, че е истина — прошепна й той. Всичко, за което съм мечтал от месеци. О, Леони, толкова много те обичам.
Тялото му се наклони над нейното и той я целуна. Колко хубаво й се стори целуването и как добре се чувстваше тялото й, почти превърнало се в течност, като живак, разтопен, но тежък. Това бе любовта, това бе чувството, че принадлежиш!
— И аз те обичам, Рупърт… различно е, когато обичаш някого — тогава всичко е наред. Нали?
Тя изглеждаше толкова хубава и толкова млада, бе неустоима. Рупърт я взе на ръце и я отнесе в леглото, целувайки я, разкопчавайки дрехата й, изучавайки с поглед хубавото й тяло, докато тя лежеше горда, удовлетворена, че той я намира за хубава. Искаше да бъде красива за него, да му доставя удоволствие… толкова много го обичаше. О, колко добре й беше, когато я галеше… задъхваше се от нежност, когато целуваше гърдите й, и затвори очи, неспособна да сдържа вълнението си, когато ръката му разтвори краката й… сигурно това бе раят, да, тя знаеше, че раят е това.
Те още лежаха, Леони усещаше тежестта на тялото му върху своето и знаеше, че това означава да принадлежиш… бе толкова просто, двама души, които се любят, прекрасна особена близост.
Той я държеше в ръцете си и й казваше колко страхотна е била, шепнеха за бъдещите си планове.
— Сега си моя — нежно й каза той. — Ще отидем във Вилата на нос Фера — спомняш ли си, че ти разказвах за нея?
— Бялата къщичка до морето… голямата прохладна стая с легло…?
Той отново я целуна.
— Нашата стая — нашето легло. Тръгваме още тази сутрин. — Не можеше да чака, за да я има цялата само за себе си. — Имаме достатъчно пари, за да живеем няколко месеца, докато си намеря някаква работа.
Той се засмя, спомняйки си печалбите на масата миналата нощ, щяха да се окажат полезни. Изпита слабо чувство на вина, като си помисли за Пуши, но го прогони от съзнанието си. Бе изпълнен с такова щастие, че не можеше да мисли за това, по-късно щеше да се погрижи. Ами баба му баронесата? Разбира се, щеше да й каже, да й остави бележка… да я закълне да пази тайна, докато той подготви нещата. Тя щеше да разбере, сигурен бе в това. Единствено Каро можеше да създаде проблеми, тя бе държала Леони настрана от него и той искаше да бъде сигурен, че това няма да се повтори.
— Трябва да оставиш бележка на Каро — каза той на Леони.
— Но, Рупърт, не мога да направя това. Искам да й съобщя лично. Искам тя да се увери колко съм щастлива — колко сме щастливи. Тя ще се радва за нас, сигурна съм.
— Каро ме обвинява, че съм те наранил и съм убеден, че няма да ти позволи да дойдеш с мен.
— Но ако й обясня…
— Няма да разбере.
Леони замълча, мислейки си за Каро. Не можеше просто така да си тръгне, Каро бе нейна приятелка. Обичаше я както Рупърт, та нали тя я намери, тя й помогна… дължеше й лоялност, трябваше да й каже лично. Леони се изправи.
— Трябва да й кажа, Рупърт, нищо не може да ме спре да замина с теб.
Той я погали по светлата, пищна коса и с обич целуна къдрите, спускащи се покрай лицето й.
— Страхувам се да не те загубя отново.
Коленичи до нея и започна да я умолява. Бе толкова хубав, тялото му бе толкова стройно и толкова силно.
— Не мога да рискувам отново, Леони — напиши й писмо! Разкажи й какво се случи, помоли я да разбере. Кажи й, че по-късно ще отидем при нея в Париж… ще я поканим на сватбата ни.
— Рупърт! О, Рупърт — наистина ли? На нашата сватба?
Тя го целуна продължително. Би направила всичко за него. Би написала дори бележка на Каро, ако това иска той. Рупърт бе пред всичко останало. Каро щеше да разбере, тя знаеше всичко за любовта и страстта. И, разбира се, щеше да присъства на сватбата им.
Вилата бе точно, както той й я бе описал, бяла и блестяща на силното южно слънце, върху малък хълм, сред зелени кипариси и стари маслинови дървета. Тя бе кацнала на ивица бял пясък, а спускащите се по склона разнебитени дървени стъпала свързваха просторната й тераса, покрита с теракота, с морето. Морето! Леони не можеше да повярва, че някое море е толкова синьо. То отразяваше небето и насищаше цвета му — на лунна светлина дори изглеждаше мастилено синьо. Но нощем тя не гледаше морето, лежеше в прегръдките на Рупърт в широкото бяло легло в прохладната стая, през отворения прозорец до тях достигаше шумът на вълните като фон на любовните думи, които си разменяха.