Всичко бе така, както й го бе обещал Рупърт. Мосю и мадам Френар, които стопанисваха малката вила, бяха настанили няколко гости в трите стаи, вероятно случайни пътници, Вилата бе почти неизвестна, встрани от обичайния маршрут, по-далеч от Монте Карло и Ница. Припечелваха по нещо от обяда, който сервираха на местните жители в мрачната малка трапезария, оставяйки терасата за Рупърт и Леони. Френар ги харесваха, бяха толкова млади и очевидно толкова влюбени, а и толкова красиви — загорели, с изсветлели от морската вода и слънцето коси. Като млади божества, мислеха си те, дискретно отмествайки поглед, когато двамата голи нагазваха в игривата вода, лудуваха и се смееха, докато той й помагаше да упражнява плуването си.
Животът им бе напълно сетивен и Леони не можеше да си представи как някога бе живяла по друг начин. Тялото й бе приласкано от морето, слънцето и лекия бриз и обсипвано с любов. Преливаше от енергия и щастие от мига, в който се събудеше в прегръдките му, докато заспяха с преплетени след любенето тела. Те се любеха навсякъде, на плажа, скрити зад скалите, докато вълните ги обливаха, или изгубени сред тревите зад варовиковите пътечки към нос Сен Хоспис. Тя се чувстваше дива и екстатична, част от земята, морето, небето. Всичко бе точно както трябваше да бъде.
9.
За разлика от малките си синове, Мари-Франс дьо Кормон никак не бе щастлива от завръщането на мъжа си от Америка. Малчуганите се завтекоха да го посрещнат, защото знаеха, че им носи подаръци. Той винаги им носеше подаръци — поне това можеше да му се признае. Нея можеше и да пренебрегва, но децата никога не забравяше. Само дето не знаеше как да се отнася с тях, бе толкова… груб, толкова строг… просто му липсваше топлина. Всъщност този човек бе неспособен да изрази чувствата си, дори и да ги имаше, макар тя да се съмняваше в това. Ако имаха дъщеря, чудеше се тя понякога, дали щеше да се държи по-различно с нея? Според него момчетата трябваше да бъдат възпитавани като малки мъже. Но за майка им бе трудно да възприема по този начин шестгодишния Жерар и Арман, който бе само на четири. Те бяха деца и тя ги обожаваше. Поне това й бе дал той.
— Жерар, Арман… как сте? — Жил закачливо разроши косите им и им се усмихна.
Жерар изглежда уморен, помисли си той, и малко блед, но и той се втурна като Арман.
— Къде са подаръците ни, татко? — попита Арман, дърпайки го нетърпеливо за крачола на панталона.
Жерар се спря и зачака на разстояние от него.
— Ето — той извади пакетите иззад гърба си. — Синята кутия е за Жерар, а червената за теб, Арман.
Момченцето заподскача от вълнение, стиснало кутията си и веднага разкъса опаковката.
— Виж, мамо, виж какво имам — каза то, докато се бореше с кутията.
Мари-Франс му помогна, хвърляйки тревожен поглед на Жерар. Момчето бе разтревожено от предстоящото му заминаване в училище далеч от дома, трябваше да се опита да убеди Жил, че е прекалено рано за това. Той бе още малък и много чувствителен, за да напусне дома… още една или две години в къщи нямаше да навредят.
Жерар коленичи на пода, внимателно отвори своята кутия, като първо прецизно я разопакова, отлагаше удоволствието за най-накрая. Той е като мен, мислеше си дьо Кормон, наслаждава се на предварителното очакване. Усмихна се на по-големия си син, а момчето изненадано се втренчи в него.
— Е, харесва ли ти, момчето ми?
— Много е красива, татко. Прекрасна е.
Той се загледа в малката моторна количка, точно копие на прототипа, който баща му скоро щеше да произвежда. Неговата беше синя, Арман имаше съвсем същата, но червена. Най-хубавият подарък, който някога бе получавал. Щеше да си поиграе с нея, ако не го болеше така главата. Не му се искаше да заминава за училището. Страх го беше. Момчетата в парка му бяха разказали такива ужасни истории за това колко са жестоки в училищата, особено към новите момчета. Надяваше се майка му да не забрави да помоли баща му да не го изпраща още.
Вечерята насаме с Мари-Франс винаги бе тягостна. Но Жил се постара да бъде забавен, разказа й за пътуването, толкова живо описа Ню Йорк и Чикаго, че дори събуди любопитството й.
— А автомобилите? — попита тя.
Той даде знак на иконома да напълни чашите им и одобрително помириса гъстото „Марго“.
— Следващата година колите на дьо Кормон ще бъдат по пътищата на Франция — каза той, вдигайки чашата си, — а след няколко години ще ги изнасяме за Америка.
— Е, предполагам ще посвещаваш цялото си време на това ново начинание?
— Не съвсем, имам и други интереси, за които трябва да се погрижа.