Той повика екскурзовода от музея настрана и му даде щедър бакшиш.
— Наглеждайте ги за половин час — нареди му той. — Трябва да телеграфирам от пощата.
Докато прекоси площада, обмисляше плановете си… щеше да приложи необходимия натиск на необходимото място. Семейство фон Холенсмарк имаше нужда от този съюз, не можеха да си позволят да загубят единствения си син заради никаквица.
Телеграмата лежеше до чинията на Рупърт като граната, която всеки момент може да се взриви. Погледът на Леони бе прикован за нея, колкото и да се опитваше да се преструва. Рупърт отпиваше от кафето си и съзерцаваше морето.
— Няма ли да я отвориш? — не можа да издържи тя и най-накрая го попита.
— Няма смисъл. Знам какво пише.
Леони замълча. И тя прекрасно се досещаше какво е съдържанието й. Въпросът й по-скоро означаваше: какво смята да направи? Погледна го очаквателно, като че ли той трябваше да предложи някакво решение. Тя му вярваше, той бе толкова умен — разбира се, че знаеше какво трябва да се направи.
Рупърт нетърпеливо закрачи по терасата, заговори бързо, излагаше мислите си на глас.
— Трябва да се върна в къщи, Леони, и то веднага. Това е единственото достойно нещо, което мога да направя. Трябва лично да обясня на Пуши. Ти разбираш това, нали, скъпа моя?
Очите й се разшириха от ужас, не можеше да я остави тук сама — какво щеше да прави без него? Той я взе в прегръдките си.
— Миличко, всичко е наред. Ще се върна за теб. Не трябва да се тревожиш. Знаеш, че само теб обичам.
— А Пуши…?
Тя се страхуваше.
— Пуши ми е годеница. Имам това задължение.
Той си помисли за писмото от баба му, което сега се намираше в джоба му. Единствено с нея бе споделил цялата истина, че е влюбен в Леони и иска да се ожени за нея. Мислеше си, че може да има доверие на баба си, тя винаги бе била честна с него, винаги изпълнена с разбиране. Но този път му казваше, че изобщо не е прав, че наранява и Леони, и Пуши. Семейството му бе очаквало повече от него… къде бе отишло чувството му за чест, съзнанието за синовен дълг? Той бе смятал, че тя единствена ще бъде на негова страна, а сега, изглежда, се оказваше, че няма да получи подкрепа от никого. Още не бе писал на Пуши, бе изпратил единствено бележка на баща й, в която му съобщаваше, че е болен и се нуждае от почивка. Отлагаше момента, в който трябваше да им каже, и някак си дните преливаха един в друг, а той все не предприемаше нищо.
Леони му подаде телеграмата.
— Отвори я — настоя тя.
Той се поколеба, нямаше особено желание да прочете черно на бяло онова, от което се страхуваше, но погледът й бе настойчив и той разкъса плика. Бързо прочете съобщението, смачка листа и го прибра обратно в джоба си. Бе подписана от господин Крумер и баща му, нареждаха му незабавно да се върне, в противен случай щяха да го оставят без пукната пара. Тя го гледаше очаквателно.
— Както си и мислех — отвърна й той. — Баща ми иска да ме види.
Леони отмести стола си назад и се запъти към стаята им. Свали кафявия му кожен куфар от гардероба. Той се загледа в нея за миг, безпомощен и уплашен. Толкова много я обичаше, искаше да се ожени за нея, надяваше се да може да се върне, да уреди нещата.
— Ще те чакам тук, Рупърт — каза тя и храбро се усмихна, измъкна тоалетните му принадлежности от скрина и огледа стаята да не би да е забравила нещо. Банските и сандалите.
— Оставям ги тук — каза той. — Когато се върна, пак ще ми потрябват.
Тя се усмихна с облекчение.
— Да — промълви уверено.
Гледаше го, докато се облича. Изглеждаше толкова далечен в костюм и вратовръзка, почти като някой непознат. Тръгваше за Ница, за да хване следобедния влак. На мосю и мадам Френар каза, че поверява Леони на тях. Плати им наема за един месец, а на нея остави останалите пари, които не бяха чак толкова много.
— Ще се върна, Леони — напомни й той. — Ще видиш. До една седмица ще се върна. Обещавам ти.
— Ще се опитам да бъда търпелива — зарече се тя.