Тя дочу слаб звук, тихичко боботене и след това мъркане. Едно котенце се отърка о краката й. Бе малко и изящно, най-гальовното и женствено котенце, шоколадово кафяво с розови лапички и сладко розово носле. Търкаше се о крака й, закачайки я игриво с лапа. Леони се усмихна. Стори й се познато, аристократичната извивка на гърба му и лъскавата малка триъгълна глава. Ами, да… бе точно като египетската котка, „куклата“ от нейното детство. Тя се наведе да го погали… козината му бе толкова мека, най-меката козина, която някога бе докосвала. То я близна по ръката с грапавия си розов език и силно измърка. Леони си спомни за баща си и се разплака, сълзите й капеха върху него, а то ги облизваше и не спираше да мърка. Баща й също я бе изоставил. За втори път в живота й се случваше.
Тя нежно повдигна котенцето. То се отпусна по гръб в ръцете й и очаквателно се втренчи в нея с косите си златисти очи. Това бе нейното котенце. Тя се върна в стаята и замислена си легна обратно в леглото.
12.
Витрината на бижутерския магазин на булевард „Мулин“ приличаше на искряща съкровищница със смарагди, диаманти и рубини. При вида й Леони се поколеба да влезе, не знаеше как ще я посрещнат. Продавачът усмихнат се завтече към нея, чудейки се какво може да иска тя, но той бе свикнал на всякакви хора тук. В Монте Карло най-невероятни хора печелеха големи суми пари и първото нещо, което правеха, бе да си купят скъпи бижута, символ на новопридобитото им богатство. От друга страна, помисли си той, щом Леони извади тънкия наниз перли, има и такива, които губят.
— Бихте ли ми казали каква цена има това? — плахо попита тя.
— Разбира се, мадам — той ги претегли на ръка и разгледа цвета им на светлината.
Истински бяха, но не струваха много.
— Много красива огърлица, мадам — усмихна й се продавачът, — но се страхувам, че няма да получите много за тях.
— Колко?
— Ами — не повече от сто франка, мадам.
— Ще ги купите ли от мен?
Той се поколеба. Трудно щеше да се отърве от тях, клиентите не се интересуваха много от подобни неща, но тя бе толкова млада и изглеждаше толкова отчаяна.
— Ще ги взема — каза й накрая, — ако това може да ви бъде от полза.
Леони въздъхна с огромно облекчение.
— О, благодаря ви. Не зная какво щях да правя, ако ми бяхте отказали.
— Направете си една услуга. Не се връщайте при масите за залагания — пак ще загубите — предупреди я той, като й подаваше парите.
— Масите за залагания. Но аз не залагам!
Тя се наведе и извади още нещо от торбата си, оставена на пода. Той с любопитство разгледа статуйката. Египетска и очевидно много стара. Можеше да се обзаложи, че е истинска. Откъде ли я имаше?
— Имам и още една.
Тя постави втората върху щанда до жената-лъв. Представляваше котка, Баст, свещената котка на Египет, добре му бе известна, но първата си оставаше загадка за него, макар да предполагаше, че и тя е някаква богиня. Той много внимаваше, докато ги държеше.
— Откъде ги намерихте?
— Били са на баща ми. Той е египтянин. Майка ми винаги казваше, че са много стари. Чудя се знаете ли дали имат някаква стойност?
— Страхувам се, че не мога да си представя каква стойност биха могли да имат, но съм готов да се обзаложа, че са истински и със сигурност много стари. Трябва да ги занесете в Париж, в отдела по египтология — те сигурно ще могат да ви помогнат.
— Значи не искате да ги купите? — тя толкова силно се бе надявала двете статуйки да струват много пари и да я спасят.
— Страхувам се, че нямам ни най-малко понятие колко струват. — Той се подвоуми. — Вижте, ако ви предложа сто франка общо за двете, ще рискувам. Щом това може да ви помогне…
Сто франка… още сто франка. Да се съгласи ли? Тя се загледа в пода — те бяха единственото, което имаше, единственото, което наистина й принадлежеше. Котенцето подаде главата си от торбата, беше се събудило, заинтригувано започна да души въздуха и да се отърква о глезена й, усуквайки панделката, която му бе завързала около врата вместо каишка.