— Съжалявам — каза тя и се усмихна на крупието.
— Няма нищо, графиньо — любезно й отвърна той.
Числото на графинята спечели и Леони я видя да залага повторно. И този път спечели. Леони избута напред десет франка и го сложи при следващия залог на графинята. Загубиха. Глупачка, трябваше да се довери на собственото си решение. Тя си избра число и заложи десет франка на него. Загуби. Какво щеше да прави? Оставаха й десет франка — по-добре беше да си тръгва. Тя потрепери нервно над масата, после си пое дълбоко въздух и постави последните си два жетона на деветнадесет червено — щастливото й число… късметът спохожда само смелите, припомни си тя. В последния момент графинята се наведе над нея, за да постави залога си, а Леони се облегна назад със затворени очи, изчаквайки да спре дрънченето на топчето. Деветнадесет червено! Слава богу, тя спечели. За миг замлъкна… трябваше веднага да си тръгне, преди да е загубила още нещо. Протегна се напред да прибере печалбата си, но крупието я погледна изненадано.
— Но вие заложихте на седемнадесет червено, мадам, спечели деветнадесет. Леони го погледна невиждаща, щом той посочи залога й… беше на седемнадесет червено! Графинята се наведе напред, а шалът й помете жетоните и ги пръсна по масата. Прекалено късно Леони осъзна какво се бе случило и ужасена се втренчи в жената, която пиеше шампанско и безгрижно се смееше с приятелите си. Ужасът полази гърба й като гореща вълна… бе загубила всичко! Не, не всичко. Попипа бедрото си и измъкна петте франка, които бе затъкнала в чорапа си. Да, още си бяха там. Тя се подвоуми, познала дилемата на хазарта. Да опита ли? Не беше ли това последният й шанс?
— Лош късмет, госпожице — гласът й бе смътно познат.
Обърна се и погледна право в очите Жил дьо Кормон. Те бяха сини, по-наситени, по-дълбоки и по-сериозни от тези на Рупърт, непроницаеми и прикрити, макар да й се усмихваше.
— Спомняте ли си — попита той, — че се срещнахме в кафене „Париж“ преди няколко седмици?
Тогава тя чакаше Рупърт… да, разбира се, че си спомняше. После отидоха в Ница… бе такъв прекрасен ден. О, Господи, какво щеше да прави, какво щеше да прави сега?
— Разбира се, че си спомням, мосю дьо Кормон.
С известно усилие тя се съвзе.
Очите й бяха почти златисти, златисто кехлибарени, а зениците им тъмни и разширени от напрежение. Той й се усмихна и я хвана за ръка.
— Видях какво стана — заговори й с разбиране, — особено като се има предвид, че избрахте печелившото число, но, боя се, правилата са си правила, а парите ви не бяха на деветнадесет червено.
Тя плахо му се усмихна, докато той я настаняваше в креслото.
— Ще споделите ли бутилка шампанско с мен — предложи й той, — за да смекчим удара? Никога не е приятно да губиш пари.
Имаше чувството, че е загубила собствената си воля, усещаше се безсилна, носеше се с него под ръка из претъпканото Казино, а Беби я следваше по петите, хората се отдръпваха настрана, за да им направят път, и ги гледаха.
— Мосю льо дук, масата ви очаква, господине — махна господарски с ръка Анри и лакеите се завтекоха към масата в нишата, заоправяха за пореден път безупречната покривка и отново лъснаха кристалните чаши, докато Анри умело ги настани в креслата и зачака поръчката на Мосю.
— Шампанското е готово, господине.
Залата предразполагаше към интимност и отпускане, тук не се усещаше напрежението край игралните маси и Леони въздъхна с облекчение, докосвайки нежните листчета на почти прозрачните зеленикави орхидеи. Изненада се, че бяха толкова студени на пипане. Та нали са тропически цветя, не се ли нуждаят от топлина и усамотение? А може би ръцете й бяха студени. Малък оркестър свиреше зад паравана на палмите с огромни листа, многото цветя създаваха усещане за интимност, забулвайки прошепнатите думи и звънтенето на чашите.
— Извинете — каза тя, — задето през цялото време ви наричах „Мосю“.
Тя бе наистина изненадана от факта, че седеше на една маса с дук… не трябваше ли да изпитва по-голямо страхопочитание? Но той бе така непринуден, толкова естествен — в края на краищата може би дуковете бяха малко по-различни от него.
— Не знаех, че сте „Мосю дук“.
Той се засмя:
— Не е важно. Можете да ме наричате, както пожелаете.
Тя вярваше, че наистина е така. За него нямаше значение дали се обръщат с титлата му или не — той просто предполагаше, че всеки го познава, че всички врати ще бъдат отворени за него, а виното ще се лее. Колко прекрасно бе да си такъв — абсолютно уверен в себе си.