— Благодаря ви, мадам, ще започна веднага.
Леони чевръсто свали палтото си, преди мадам Артоа да е променила мнението си. Натрупа чиниите в мивката, пъхна премръзналите си ръце в горещата сапунена вода и усети как животът се връща в пръстите им. Никога не бе и предполагала, че миенето на съдовете може да я направи толкова щастлива! Миналата нощ онази леденостудена гола стая до гарата й бе струвала точно половината от сумата, която си беше отделила за цялата седмица, скъпотията я шокира и уплаши. Разбира се, трябваше да благодари на мъжа във влака — той я изпрати тук. Щеше да му върне парите колкото се може по-скоро. Но ето че й провървя, бе едва първият ден в Париж, а вече имаше работа, какво повече можеше да иска?
Търпение, мислеше си тя, само три месеца по-късно, опирайки се с лакти върху перваза на прозореца в своята малка стая на последния етаж от високата тясна къща на Улицата на артистите. Втренчваше се в оживените улици и площади на Париж, прострели се пред погледа й като в някоя вълнуваща игра — и тя нямаше търпение да се включи в нея. Но как? Какви бяха правилата? Каква бе магическата съставка, чудеше се тя, която те прави да „принадлежиш“ на Париж? Този град я смущаваше — смущаваше и очароваше в същото време. Улиците преливаха от кафенета и бистра, театри и кабарета, игрални зали и магазини… а хората там изглеждаха, като че ли се наслаждават на нещата, все артисти, поети или много богати личности. Имаше и кухненски помощнички!
Тя въздъхна със съжаление, сложи си шапката и за нула време премина седемте етажа до кухнята, за да вземе малкия пакет с обяда, който си беше приготвила предишната вечер. Бе неделен следобед, тя беше свободна и възнамеряваше да го прекара както обикновено, опознавайки града.
Отправи се към Булонския лес, движейки се по улици с огромни къщи, зад чиито огради надзърташе с надежда да улови още някоя подробност от мраморния интериор, преди да я забележи сърдитото око на портиера. Препълненото кафене на площад „Сен Жорж“ пръскаше веселие наоколо си. Повъртя се малко отпред, прекалено уплашена, за да влезе сама, и прекалено пестелива, за да харчи излишно пари. Като че ли всеки бе дошъл с познат… тя ли си въобразяваше или всички наистина се познаваха? Една двойка излезе от кафенето и бавно продължи по тротоара, държаха се за ръце, нашепваха си мило, тя бе склонила глава на рамото му и се усмихваше. Изглежда толкова елегантна, помисли си Леони и тръгна след тях, захласната от изисканата й рокля и обувките с тънки токчета. Привлечена от тяхната топлота и интимност, тя ги доближи, копнееща да бъде част от всичко това. Безсрамно нададе ухо към разговора, но те спряха изведнъж и я изгледаха. Смутена, тя се обърна.
Седна на една пейка в Булонския лес и докато ядеше сандвичите си и хранеше с трохички малките градски птиченца, наблюдаваше прекрасните коне и ездачите, минаващи в тръс покрай нея. Спомни си за конете във фермата в родното й село, които много обичаше да язди. Булонският лес бе пълен с изненади… там имаше и цирк. Спря се за малко пред плаката, прокара пръст по списъка с имената на артистите, а сърцето й заби по-силно, докато се питаше дали името на баща й няма да е сред тях. Нямаше го, разбира се. Но затова пък имаше дансинг на открито! Откри го през първата си неделя и той всеки път я примамваше отново — не че някога стъпи там, просто гледаше отдалеч, слушаше носещата се над тревата музика и улавяше погледите на танцьорите. Момичета като нея флиртуваха с младите мъже на масите под дърветата. Какво ли е, питаше се тя, да флиртуваш? И въздъхваше безсилна, щом извърнеше очи от тази гледка. Търпение, казваше си, нужно ми е търпение. Един ден и аз ще бъда част от всичко това.
Тя наистина бе самотна, но неделните вечери многократно компенсираха носталгичните следобеди. Тогава всички момичета си бяха у дома, не бързаха за театъра, почиваха си лениво и клюкарстваха. Цялата къща изглеждаше различна в неделя, отпусната и спокойна. Леони се радваше на вниманието на останалите момичета. Можеше да остане с тях и да ги слуша как си приказват за последните си любовници и за звездите на кабаретата. Това бе най-хубавото време от седмицата, а тя беше любимката на всички.
— Трябва да направим нещо за Леони — каза Лулу, отпи от брендито си и се протегна по-удобно на голямото плюшено канапе в салона.
Бе поредната скучна неделна вечер и Леони току-що им бе донесла кафе след вечерята. Тя застина на място от учудване.
— Какво имаш предвид, Лулу?
— Ами погледни се, съвсем не изглеждаш зле въпреки рошавата си коса и ужасните си дрехи.