— Значи — макар и като за начало, нямахте късмет тази вечер, мадмоазел Леони.
— Не — тя гордо вирна брадичка, — но може би някой друг път ще спечеля.
— Надявам се. Междувременно, ако няма да играете повече тази вечер, бихте ли вечеряли с мен.
Кафене „Париж“ срещу Казиното бе препълнено и Морис, метр д’отелът, с неудобство вече връщаше посетителите — сърцето му се късаше от това, но вече бе сместил пет допълнителни маси. Щеше да си отдъхне, когато Мосю дук пристигнеше, не беше лесно да убеждаваш раздразнените знатни посетители, че свободната маса вече е резервирана, а Мосю закъсняваше с повече от час. Но, разбира се, не би си и помислил да настани някого другиго на нея.
Като Червено море, помисли си Леони, учудена, че тълпата в Казиното се отдръпва, за да им направи път, по знак на съпровождащия ги собственик на Казиното. Портиерът, който само преди няколко часа не искаше да я пусне вътре, им отвори вратите и любезно им пожела приятна вечер.
Ръката на Мосю дук й създаваше чувство за сигурност, тя го погледна, докато пресичаха калдъръмения площад към кафене „Париж“. Суровият му профил изразяваше строгост, а орловият нос — надменност, тъмната му коса бе къдрава на врата. Присъствието му създаваше усещане за сигурност, той бе напълно уверен в себе си. Нищо лошо не можеше да й се случи, когато бе с мъж като него.
Погледите им се срещнаха.
— Изглеждаш тъжна, Леони.
— Не… е, може би.
Тя изпита внезапна нужда да му се довери, да му разкаже всичко — своите тайни.
— Ето, че пристигнахме.
Те веднага бяха съпроводени през препълнения салон до масата под ледения поглед на чакащите на бара да се освободят места.
Разтвориха огромните салфетки от розов лен на коленете си и докато главният сервитьор с претенциозен жест им показваше менюто, друг сервитьор се появи с бутилка шампанско.
— И за двама ни по дузина белонски стриди и специалитета ви от сьомга — каза Жил, без да поглежда менюто. — Донесете и чиния сурова сьомга за котката.
Леони го погледна изненадано.
— Сигурен съм, че ще ти хареса — каза той. — Имам чувството, че точно от това имаш нужда.
Тя се отпусна, облегна се на стола. Бе много приятно да се грижат за теб, някой друг да взима решения… чувстваше се толкова уморена.
— Изглеждаш притеснена, Леони, ще ми разкажеш ли какво се е случило?
Гласът му бе нисък и изпълнен с разбиране и тя омагьосана се вгледа в тъмносините му очи. Шампанското потече по вените й и закипя в главата й.
— Просто всичко тръгна на зле напоследък… всичко.
Тя почти бе готова да се разплаче, той се наведе напред и хвана ръката й.
— Знаеш ли, винаги е по-добре да говориш за тези неща, но се обзалагам, че ти няма с кого да си говориш.
Така беше, тя наистина нямаше с кого да си говори… абсолютно никого, освен Беби. Леони погледна котенцето, свило се под стола й, то лакомо поглъщаше сьомгата от една сребърна чиния, изцяло заето със собственото си удоволствие. Поне Беби беше щастлива.
Тя започна да говори, шепнейки, така че той трябваше да се наведе по-близо, за да я чува, думите й бяха объркани, а изреченията нестройни.
— Започни от самото начало, Леони — внимателно я подкани той.
Отне й по-малко време да му разкаже всичко, отколкото си мислеше — остана изненадана как многото надежди, мечти, страхове и болка могат да бъдат сведени до думи, побиращи се в около тридесет минути. Стридите стояха недокоснати и Жил направи знак на келнера да ги премести.
Облекчението бе огромно; чувстваше се пречистена, освободена от всичките си тайни. Рупърт си бе отишъл и тя трябваше да се изправи срещу това. Нямаше вече никаква надежда, сега го знаеше. Но нямаше и защо да умира. Щеше да започне отначало, да си намери работа. Той й беше помогнал само като я изслуша. Тя му се усмихна благодарно.
— Благодаря ви — каза му и импулсивно хвана ръката му, — всичко може да изглежда глупаво… смешна история, която се случва по стотици пъти на ден.
— Но сега — каза той и целуна ръката й, — когато вече всичко е минало… ще се влюбиш ли отново?
— Никога!
Гласът й бе категоричен.
Той се усмихна, а сервитьорът постави нови чинии стриди пред тях.
— Ами тогава може би по-добре да започнем вечерята.
Леони лежеше на голямото легло, Беби се беше свила на възглавницата й и тихичко мъркаше насън. Час преди разсъмване небето още бе забулено от сива мъгла, въздухът — хладен, а изстиналото през нощта море очакваше слънцето. Тя се загледа през прозореца, потънала в мислите си. Изненада се, когато той я качи на кабриолет. Бяха се разхождали заедно по брега, гледайки звездите и приказвайки си за детството й, за историите, които беше чувала за неуловимия си баща, и за Нормандия, а после той изведнъж спря кабриолет, качи я в него и й подаде Беби.