— А вие няма ли да дойдете с мен? — глупаво го попита тя, докато той предварително плащаше на шофьора, нареждайки му да я откара у дома.
— Страхувам се, че не.
Той й махна за довиждане, а тя се обърна назад и го наблюдаваше как се отдалечава през все още многолюдния площад. Остана разочарована. Не искаше ли да я види отново? Изненада се от себе си, че си задава подобен въпрос — нали беше влюбена в Рупърт. Мосю не я беше целунал, нито прегърнал… дори не се опита да я докосне, бе просто мил и изпълнен с разбиране.
Тя все още неспокойно се въртеше в леглото, когато първите лъчи на слънцето се показаха и небето бързо започна да се променя от сиво към съвършено синьо. Искаше ли й се да я бе целунал? Затова ли остана разочарована? Не, разбира се, че не. Тя ядосана отпъди тази мисъл; но я бе изслушал, бе проявил такова разбиране. Можеше изобщо никога повече да не го види. Точно когато птичките се разбудиха, тя потъна в дълбок сън и за пръв път не сънува Рупърт.
13.
Беше се събудила късно и през целия ден изпитваше раздразнение. Мадам Френар, мила както винаги, й бе донесла кафе и пресен хляб, но на нея не й се ядеше. Намери монетата от пет франка под възглавницата си и заедно с онази от чорапа я даде на мадам Френар, това можеше да стигне, за да покрие малка част от наема.
— Ще си намеря работа — увери я Леони. — Скоро ще мога да ви платя и останалото.
Беби я следваше по петите, докато тя се разхождаше по варовиковите пътечки към нос Сен Хоспис, обикалящи полуострова, и си мислеше за „Мосю“ дьо Кормон.
— Жил — на глас произнесе тя, а Беби се спря изненадана — Жил.
Струваше й се някак си неестествено — прекалено фамилиарно за такава важна личност. „Мосю“ звучеше по-добре. Спусна се по склона, седна на ръба на малкото заливче сред скалите и заклати крака във водата, докато наблюдаваше как Беби предпазливо прави напразни опити да улови с лапа множеството дребни морски създания, спотайващи се под зеления мъх. Често бяха идвали тук с Рупърт. Спомняше си го проснат по корем, съсредоточено да разглежда водата, очарован от изобилието на животинки в нея. Те се любеха там, скрити зад тревите на брега под синьото небе, където никой не можеше да ги види. Тялото й си припомни усещанията — как лежаха голи на слънцето, напечени, изпотени, как нежно се любеха, като че ли сами бяха част от земята. Тя бързо се изправи, нямаше да мисли за това.
— Хайде, Беби — извика на котенцето. — Време ти е за вечеря, макар че тази вечер няма да ядеш прясна сьомга.
Помагаше на мадам Френар в кухнята да приготвят голяма тенджера татен от тиквички, патладжани и домати, всички откъснати от градината на склона под къщата. Подправиха го с чесън и стръкчета дива мащерка, добавиха и прясно приготвен зехтин от старата преса на двора. Сложиха го да се пече и Леони, доволна от себе си, усети апетитния му мирис, докато седеше на терасата. Поне бе свършила нещо полезно, а и мосю Френар й обеща следващата седмица да я заведе до Ница да си потърси работа.
Седяха на чаша пастис2 с Френар на терасата, за да не изпуснат последните вечерни лъчи на слънцето, когато се появи колата. Леони бързо прочете бележката. Бе съвсем формална, нищо прекалено лично. Със сигурност не беше любовна бележка. Просто Мосю дукът я очакваше за вечеря в осем и половина и колата щеше да я откара до хотел „Метропол“.
Тя се втурна да се приготви, чудейки се какво да облече, нервно преравяйки оскъдния си гардероб, докато накрая се спря на бяла блуза, украсена на раменете с английска бродерия. Бе семпла, но поне откриваше шията и рамене й. Бялата пола нямаше да бъде достатъчно елегантна, трябваше й нещо в наситено розово — препаса кехлибарения шал около кръста, той бе приятен, с необичайни цветове, които си подхождаха. После завърза около врата си кадифената розова панделка на Беби. Панделката чудесно си отиваше с полата и правеше шията й да изглежда по-дълга и елегантна. Трябваше да прибере и косата си на кок, този път по-стегнат. Тя засука русите си къдри нагоре и ги закрепи с дълги фуркети, колкото можеше по-здраво.
Е, това беше. Надзърна в огледалото, за да види резултата. Надяваше се да му хареса. Беби очаквателно я наблюдаваше от поста си върху перваза на прозореца.
— Разбира се, че ще дойдеш и ти — щастливо й извика Леони. — Не се тревожи, Беби.