Малко по-късно, когато седеше в колата, клатушкаща се по пътя към Монте Карло, Леони започна да се пита дали изобщо трябваше да тръгва. Дали трябваше да приема толкова бързо? Той можеше да я попита предишната вечер. Изведнъж се намръщи, ядосвайки се на себе си, че така лесно се е съгласила… и на него, задето е допускал, че тя ще приеме.
Един лакей я чакаше на стълбите на хотел „Метропол“.
— Мосю дукът ви очаква, госпожице — любезно й съобщи той. — Моля, насам.
Терасата, покрита с тента, гледаше към моравата долу и палмите с поклащащи се листа, а в далечината нощните светлинки по брега на залива сияеха като огърлица в тъмносиня кадифена кутия на витрината на бижутерски магазин. Жил се изправи, щом тя се приближи. Не бе забелязала, че е толкова висок. Той силно стисна ръката й.
— Леони, толкова се радвам, че успя да дойдеш.
— Но аз не съм сигурна, че трябваше да идвам — отвърна тя и остави Беби на стола до себе си.
— Но защо?
Той й се усмихна мързеливо, сякаш се шегуваше.
— Ами не е ли по-редно предварително да поканите една дама, ако искате да вечеряте с нея?
— Аз съм делови човек, Леони… времето не винаги ми принадлежи — сви рамене той. — Тази вечер бях свободен. А и на теб ти се искаше да дойдеш, нали?
Докато говореше, се бе навел над нея и тя се загледа в тъмносините му очи, осъзнавайки близостта му, удивлявайки се на неговите широки рамене и силни ръце.
— Да — призна си Леони.
— Ами тогава — отмести се той и седна срещу нея. — Какво ще кажеш, да започнем ли отново с шампанско?
Този път вечерята бе по-спокойна, тя се отпусна, той се постара да я забавлява, разказваше й случки от пътуванията си в Ню Йорк и Чикаго, за странните навици на американците. И този път поръча и за двама им, увещаваше я да опита черния хайвер.
— Може би някой ден ще ми хареса — оправда се тя.
Но пилето й се стори великолепно — пълнено с ориз, раци и трюфели. Тя се хранеше с такова удоволствие, че той с усмивка поръча допълнително.
— О, не, моля ви, недейте.
Леони бе смутена. Спомни си колко вкусно миришеше татенът на мадам Френар и се засмя, а после му разказа как се бе опитала сама да сготви.
— Разбира се, не може да се сравнява с това — добави накрая.
— Хубавата храна е като красотата — отвърна той. — Трябва просто да комбинираш необходимите съставки по подходящ начин. Може би ще ми сготвиш някой ден?
— Не съм сигурна, че ще ви хареса — възпротиви се тя. — Вие сте свикнал на много по-добра кухня.
— Знаеш ли, че в Париж всеки ден обядвам в хотел „Риц“ и си поръчвам винаги едно и също нещо — омлет?
Леони го погледна поразена.
— Но защо, след като можете да имате всичко, каквото поискате?
— Може би точно затова.
— Мисля, че разбирам — отвърна тя, макар и не много убедена в думите си.
Той си наля вино, без да откъсва поглед от нея. Тя приличаше на красив златист звяр в тази блуза, разголваща златистите й рамене, толкова изящни и същевременно закръглени… и буйната руса грива. Загледа се в извивката на устните й, плътни и издължени, разкриващи здрави бели зъби, щом се усмихнеше, и върха на розовото й езиче, когато ги облизваше както сега. Той си я представи отрупана с диаманти — обеци, спускащи се към хубавия й врат, пръстени, украсяващи ръцете й… и кожено палто, приласкаващо гладката й кожа. Искаше му се да изтича и веднага да й ги достави, а после да я съзерцава гола, но отрупана с бижута, загърната само с една пищна златиста кожа.
— Кажи ми, Леони — започна той, като хвана ръката й, — какво искаш най-много на света? Кое ще ти достави най-голяма радост?
Отговорът веднага изникна в съзнанието й. Да си върна Рупърт! Но това бе невъзможно. Знаеше го със сигурност, сега бе уверена в това.
— Бих искала да имам дом — отвърна тя. — Никога не съм имала истински дом, място, което наистина да е мое. Струва ми се, че домът трябва да е място, което да те посреща, твое убежище. Като старата Вила на носа. Някак си — добави замислено тя, — чувствам, че там принадлежа. Това означава да имаш дом.
Жил остана изненадан. Мислеше си, че ще отговори бижута, пари или яхти, та не искаха ли повечето жени точно това? А единственото, което искаше тя, бе дом!
Леони пак бе сама по пътя към къщи. Махна му за довиждане, след като той просто й целуна ръка и отново не спомена нищо за следваща среща. Но щом денят превали, към шест шест и половина тя се улови отново да чака, ослушвайки се за шума от колата по пътя над Вилата. В седем най-сетне го долови, получи същата бележка, но този път я прочете с усмивка. На леглото я чакаше бяла пола, колосана и изгладена… как ми се иска да имам нещо копринено, мислеше си тя, докато трескаво се бореше с копчетата на полата, а не да нося само чист памук. Представи си се в изумителна червена коприна, плътно прилепнала по тялото и разкриваща прелестите му, но се изчерви, щом осъзна, че й се иска да изглежда по-екстравагантно — по-съблазнително. Как можа да й хрумне? Рупърт би я намразил в червена коприна. Единствената й друга блуза бе черна, с висока яка, която й придаваше сдържан вид. Беше й топло и неудобно в нея, когато седна в трапезарията на хотел „Ермитаж“. Щом мина през фоайето, я пронизаха погледите на елегантните дами, облечени в коприна, а сега от съседните маси в нея се бяха втренчили отрупани с бижута матрони. В сравнение с тях се чувстваше смотана и обикновена. Искаше й се да не беше идвала. Той закъсняваше, а тя седеше сама на масата пред чаша вода. Отказа шампанското, не й се пиеше без него. Беби се беше свила отегчена и полузаспала под масата.