Управителят на хотела се приближи до нея.
— Страхувам се, че Мосю дук се забави, мадам — почтително й съобщи той. — Помоли да започвате без него и да ви предам, че ще бъде тук възможно най-скоро. Вече е поръчал за вас, мадам.
— Но…
— Да? Мадам?
— Ами, нищо…
Нямаше желание да седи там и да се храни сама, а всички да я гледат втренчено, но щом той смяташе, че тя трябва… изглежда, нямаше избор. Почувства се толкова глупаво.
Келнерът й поднесе желирано месо с яйца в пръстено гювече върху сребърна чиния. Желето примамливо трепкаше. Той й отряза едно парче и го постави пред нея. Леони го погледна отчаяно.
— Не ви ли харесва гювечето, мадам?
— О, не, не… напротив, благодаря ви.
Тя веднага хвана вилицата си и го опита. Вкусно беше, но бе прекалено нервна, за да яде.
Келнерът прибра чинията й. Появи се втори с огромна количка, върху която бяха наредени различни главозамайващи с вида си ордьоври.
— Ще си избере ли мадам? — предложи й той.
— Струва ми се не, благодаря ви.
Ордьоврите я ужасяваха; бяха прекалено изискани, никога не знаеше дали да ги яде с пръсти или трябва да използва нож и вилица… освен това имаше толкова много видове ножове и вилици. Всичко изглеждаше така просто, когато той бе там, тя изобщо не се чувстваше по този начин, дори не мислеше за това. О, къде се губеше той?
— Позволете ми да избера вместо вас.
Отрупаха чинията й с дребни рибки, аспержи, парченца месо, завити на руло и зрънца грозде, пълнени с меко сирене, пюре от млени патладжани и сърцевина на артишок… но тя не сложи хапка в уста. Не знаеше какво да прави с всичко това.
След десетина минути отместиха чинията й и келнерът предложи да й налее вино.
— Много добра реколта, мадам — каза той и пъргаво й показа етикета на бутилката. — Мосю дук разбира от вина.
Леони усети, че се задушава, докато той отваряше бутилката и пълнеше чашата й. Тя остана безучастна, не искаше никакво вино. Искаше само да се прибере в къщи. Усещаше погледите и коментарите на хората от съседните маси, където всеки вечеряше в компанията на още четирима-петима. Никой не беше сам, единствено тя и очевидно не принадлежеше на това място… сигурно се чудеха коя е и какво прави тук.
— Няма ли да опитате виното, мадам? — нетърпеливо я подкани келнерът.
Леони покорно отпи една глътка.
— Много е добро.
Той доля чашата й и постави бутилката върху безупречно бяла салфетка на една странична масичка.
Искаше й се да избяга, да се скрие в дамската тоалетна, но не знаеше къде се намира, а бе прекалено изнервена, за да попита; пък и това означаваше да мине покрай всички тези маси, пълни с хора, приковали погледи към нея… ако излезе, трябваше да избяга — не можеше да се върне. Просто стани и тръгни към вратата, каза си тя, това е всичко.
Метр д’отелът се появи с двама помощници и като повелител на пламъка разбуди духа на алкохола. Останалите келнери пристигнаха с блюда пресни зеленчуци, половин дузина вида, под сребърни похлупаци и преди да й ги поднесат, я помолиха за позволение, от което тя остана още по-смутена. През това време метр д’отелът бе зает с невероятна скорост да задушава в масло парченцата месо в един меден тиган, посипвайки ги със сметана и зрънца зелен пипер, пръснати сред нагорещеното бренди, което той запали с театрален жест и после, щом пламъците затихнаха, го пресипа в нагрята чиния.
— Мадам — постави той блюдото на масата пред нея, — бон апетит, мадам.
Леони седеше със сведен надолу поглед, опитвайки се да не поглежда храната. Беше й прилошало. Искаше й се да е някъде другаде, само не тук.
— Леони?
Беше той. Тя с облекчение стисна ръката му.
— Не ти ли харесва вечерята?
Той погледна бутилката на страничната масичка.