— Ммм, „Леовил“… хубаво вино, нали?
Седна на стола си, без да каже поне една извинителна дума за закъснението си, и тя поразена го погледна.
— Но аз ви чаках… Помислих си, че няма да дойдете…
— Обясних ти, че моето време не ми принадлежи, Леони. Но все пак съм тук.
Усмихна й се и я хвана за ръката.
— Колко си студена — каза й загрижено. — Трябва да изядеш вечерята си.
— А вие?
Той повика келнера.
— Донесете ми малко грозде, пълнено със сирене и минерална вода „Евиан“.
— Разбира се, господине.
Келнерът се завтече да изпълни поръчката.
— Но няма ли да вечеряте? — тя посочи към чинията с месо в екзотичен сос, чиито зеленчуци лъщяха като бижута под блясъка на маслото.
— Това бе за теб — отвърна той. — Исках да се наслаждаваш на вечерята, дори мен да ме няма. Аз не съм гладен.
Тя се втренчи в чинията си като виновно малко дете, което не си е изяло месото.
— Продължавай — усмихна й се той. — Сигурен съм, че е вкусно, това е един от най-добрите ресторанти по крайбрежието.
Тя предпазливо опита месото. Вкусно беше, сосът бе по-лек, отколкото очакваше. Хората от съседните маси ги гледаха, но сега това нямаше значение. Отново всичко бе наред. Сега той беше там.
Всяка сутрин тя проверяваше пощенската кутия на пътя, все още хранейки надежда, че може да получи писмо от Рупърт. Нямаше писмо и от Каро. Сигурно ме презира, измъчваше се Леони, докато седеше върху голямата бяла скала горе на пътя към Вилата и чакаше пощальона. Сигурно ме мрази, че избягах така, без дори да й кажа. Тя ми беше приятелка… спаси ме преди, когато бях отчаяна. Ако само можеше да поговори с Рупърт за мен, да разбере какво се е случило. Ала Леони се страхуваше, че тя вече знае какво се е случило. В гънките на подсъзнанието й се бе оформил образът на Пуши, представяше си я като засмяно, русо, розовобузо момиче, което обича ездата и забавленията и живее в замък… красива приказна принцеса, чакаща своя принц, за да се омъжи за него. Бе приела, че Рупърт няма да се върне при нея, но не и болката от това, че той изчезна, без дори да й каже. Можеше да й пише, да й обясни — разбира се, че можеше… защо да не може? Нямаше да го обвинява, че се връща при Пуши. На първо място стоеше семейството му. Така беше със семействата, предположи тя.
Тя се улови, че прекарва всеки следобед в състояние на очакване, питайки се дали колата ще дойде. И всяка вечер щом пристигнеше, забравяше за Рупърт, развълнувана от мистериозността на Мосю дук и техните срещи, всеки път на различно място — кафенето на рибарите на нос Д’Ай, някой известен ресторант в Ница или трапезариите на най-големите хотели. Това й харесваше. За малко забравяше за Рупърт, погълната от магията да бъде момичето, хванато под ръка с Жил дьо Кормон, онази, за която снобски настроените метр д’отели отваряха вратите и бутилките с вино, която келнерите ухажваха и на която лакеите поднасяха свежи цветя, а хората се отдръпваха, за да й сторят път. Всичко това бе вълнуващо и той бе вълнуващ. Никога не беше един и същ човек. Всяка вечер изглеждаше различен. Понякога изпълнен със съчувствие и разбиране, друг път — дистанциран и потънал в мислите си, а понякога — мълчалив и съзерцателен, както тогава на партито. Тя бе силно привлечена от него.
Мислеше си за това, докато лежеше на топлия пясък в едно ранно утро. Беше се прибрала толкова късно, че въобще не си легна, а застана на прозореца и зачака зората. После се спусна надолу към плажа, хвърли дрехите си и нагази гола в морето, затаявайки дъх от допира със студената сутрешна вода. Винаги й бе харесвало да плува без дрехи, а Рупърт й се смееше за това. Тя разцепи водата със силен кроул, движейки се бързо и грациозно по протежение на залива, усещайки вълнението на водата под себе си, която повдигаше гърдите й, галеше я между краката… да, Жил дьо Кормон наистина я привличаше. Ами тогава, питаше се тя, ако сега можеше да избираш между Рупърт и „Мосю“, кого щеше да избереш? Чии ръце би искала да те галят? Чие тяло би искала да лежи до твоето? Тя се гмурна в синьо-зелената вода. Знаеше отговора.
Тази вечер се приготви по-отрано, седна на терасата и се загледа в морето, небето и хубавата бяла яхта, закотвена в залива. Колата обикновено пристигаше към седем. Към седем и половина тя се прибра вътре, върза косата си и отново зае мястото си на терасата. Към осем часа вече започна да се тревожи. В девет и половина още седеше на терасата със заспалата на коляното й Беби и чаша студен пастис в ръка. В десет и половина разбра, че за пръв път от десет дни насам колата нямаше да дойде за нея. Тя остана да съзерцава блещукащите светлинки на яхтата в тъмния залив, чудейки се дали това е неговата „Бел Ами“. Измисляше си извинения за него. Сигурно е бил зает… винаги казваше, че неговото време не му принадлежи.