— Ще го чакам да дойде утре вечер, Беби.
Тя взе котенцето, влезе в стаята си и бавно се съблече, внимателно окачи роклята в гардероба, да е готова за утре.
Дълго време не можа да заспи, но не за Рупърт си мислеше.
Вероне бе изморен от пътуването с влак напред-назад между Париж и Ница и после шофирането по крайбрежието на Монте Карло. Дьо Кормон бе необходим и в Париж и той го знаеше… нищо не беше постигнал с това продължително отсъствие. Трябваше да се появи. Бе направил сериозни инвестиции в железопътната връзка с Русия, а техните хора щяха да пристигнат в града същата седмица. Имаше и нещо още по-важно, като се има предвид, че дьо Кормон бе напълно ангажиран в автомобилното производство, идната седмица щяха да се състоят решаващите срещи с автомобилни босове от Чикаго. Вероне бе решил, че за пръв път неговият работодател бе заинтересуван отново от правенето на коли. А сега това момиче разваляше всичко. Наистина ли дьо Кормон смяташе да бият целия път до Монте Карло само за да виси там и да я чака… не й ли се беше наситил вече?
Щом се качи на борда на яхтата, той се запъти направо към големия салон. Дьо Кормон го чакаше.
— Нека се залавяме веднага за работа — нетърпеливо му каза той. — Имам среща в три.
Той прегледа документите, вземайки светкавично решение да повдигне въпроси, скрити зад усложнената терминология на договорите. Вероне го боготвореше… каквото и да е, не си е загубил ума по нея, помисли си той.
— Ще се върна в Париж за един ден в края на тази седмица, за да се срещна с руснаците — каза му дьо Кормон. — Но струва ми се, може би американците ще клекнат… ще им организираме някакви развлечения, ще им хареса атмосферата на Казиното.
Знае, че това ще му свърши работа, с възхищение си помисли Вероне. Той знае винаги какво точно да предложи на хората, как да им се услади стръвта.
Дьо Кормон излезе от канцеларията на Гримо и Ганяк, нотариуси в Ница, и доволен от себе си, закрачи надолу по тясната чакълеста уличка. Нещата се нареждаха точно както ги беше планирал, а това винаги му носеше удовлетворение. Зави, излезе на централния булевард и се спря пред витрината на един бижутерски магазин. На нея бяха изложени колиета, гривни и игли, украсени с рубини табакери и златни чантички, инкрустирани с диаманти… имаше всичко, с което да изкушиш една жена. Той се зачуди какво точно би могло да изкуши тази. Отвори вратата и влезе вътре, представяйки си как тя щеше да се изненада, щом й поднесеше бижутата, как щеше да изглежда, когато си ги сложи, радостните й възгласи и женската алчност при вида на хубавичките, блестящи дрънкулки — и може би тихите й стонове, когато позволеше да бъде съблазнена от него. Очакването е невероятно удоволствие, помисли си той и лениво се надвеси над стъкления щанд, докато продавачът му показваше рафт след рафт изложените бижута.
Изминаха шест дни оттогава и всяка вечер Леони се приготвяше и чакаше колата, която не дойде повече, а мадам Френар се тревожеше за нея. Не се тревожеше както когато Рупърт замина и те се страхуваха да не би Леони да си стори нещо лошо… сега я безпокоеше гневът й. Той я изпълваше, преливаше от нея, караше я бясно да кръстосва терасата. Каквото и да правеше, го правеше от гняв.
— Да върви по дяволите — изкрещя Леони към безоблачното небе. — Какво иска от мен този човек!
— Не трябва да говориш така — успокояваше я шокираната мадам Френар. — Той ще се върне, ще видиш.
— Да, разбира се — иронизира я Леони, — той ще се върне, както се върна и Рупърт.
Тя изтича по пътечката, все още изливайки яда си към небето, и се върна след около един час, мрачна и с пресъхнали очи. Беби я гледаше от обичайното си място върху перваза на прозореца.
— А ти… предателка такава — измърмори й Леони. — Хареса го, мъркаше му, скочи на коляното му.
Котката се прозя, протегна се върху перваза, завъртя се по гръб и закачливо погледна Леони отдолу. Леони се усмихна и я почеса по брадичката.
— Ах, каква си — въздъхна тя, — знаеш как да очароваш… трябва и мен да научиш, котенцето ми.
После смирено се запъти към кухнята да се извини на мадам Френар и да й помогне да приготвят вечерята. Поне работеше, за да си изкарва за храна и квартира, славата й на сервитьорка се носеше и местните хора я познаваха… оттам откъдето започнах, цинично си помисли тя.
Не бе чула кога колата е минала по пътя, защото за пръв път не се ослушваше за нея и щом шофьорът се появи на вратата с обичайната бележка, я изненада. Тя обърса ръце в престилката си и невярваща се взря в познатия почерк върху плика. Пак е изпратил да ме вземат, помисли си тя… просто така. И тя щеше да остави всичко, да си сложи най-хубавата рокля и да хукне да задоволява перверзните прищевки на дука. Не и този път… да бъде проклета, ако отиде.