Върна неразпечатан плика с бележката.
— Кажете на Мосю дука — отвърна тя с треперлив глас, — че госпожица Леони отказва поканата му. Много е заета и не може да го види.
— Но, госпожице…
Тя се обърна и го остави на стълбите с отворена уста.
Мадам Френар наблюдаваше неподвижния гръб на Леони, докато тя бъркаше клокочещия доматен сос на печката, и въздъхна. Ще му провърви ли някога на това момиче?
Колата се върна на другия ден по време на закуска, но този път един млад мъж съпровождаше шофьора.
— Трябва да предам тези документи лично на вас, госпожице — спокойно й съобщи той.
После се поклони и се запъти обратно по пътеката.
— Почакайте — извика тя. — Не се ли нуждаете от отговор?
— Не, госпожице — няма нужда от отговор — отвърна й той и се отдалечи по пътеката.
Отиде на плажа да ги прочете. Почеркът му бе отчетлив и суров, прости букви без завъртулки и директни думи.
Съжалявам, че не можа да вечеряш с мен, Леони, зачете тя, още повече, че бях тук само за една нощ. Надявах се лично да мога да ти предам това, но в такъв случай нека този подарък те ощастливи, макар любовта да не успя.
После с любопитство погледна малкия пакет към писмото, дръпна панделката и припряно разкъса хубавата мраморна хартия. „Крепостен акт и документи за собствеността, наречена СТАРАТА ВИЛА, с площ от десет хектара, с изглед към залива на…“, погледът й се спусна бързо надолу по страницата… „на името на Леони Бахри.“ Нейното име! Крепостният акт на Вилата — на нейно име… спомни си вечерта, в която я беше попитал какво би искала най-много на света и тя му бе отговорила: „Дом… като старата Вила“. Той й даваше този дом… махна с вълшебната си пръчка и накара мечтите й да се сбъднат. И това от човек, който си поръчваше само омлет, защото нямаше никакви желания, никакви мечти, не копнееше за нищо.
Леони се загледа към Вилата. Тя си стоеше квадратна и солидна, варосана и чиста, заобиколена с маслинови дървета. Знаеше, че Френар се грижат за Вилата — както бащата на мосю Френар преди тях, — а собствениците й живеят в Ница. И сега изведнъж тя се оказваше собственичката.
Седна на пясъка и се зачете в документите, прокарвайки пръст по страницата с нейното име. Сега бе жена със своя собственост. Вилата беше нейна. А всички вечери, през които бе седяла в очакване — когато не получи поне една бележка с обяснение? Ти си обречена да чакаш, каза си тя, чакаше Рупърт да се върне, чакаше да дойде колата, чакаш този мъж само да ти подсвирне, добави едно подло малко гласче от гънките на съзнанието й. Тя отново погледна документите — какво се криеше зад тях? Мъжете са едни и същи — в мига, когато ги приемеш, в мига, когато се предадеш, започват да те притежават. Тя бързо се изправи.
— Ще му ги върна, разбира се — решително заяви на Беби. — Ще си намеря работа в някое кафене — дори в музикална зала, ако се наложи, но няма да се оставя да бъда купена!
14.
Знаеше точно как ще реагира тя. Бе по обед, той седеше на терасата на кафене „Риш“ в Монте Карло, представяйки си как ще е облечена, изражението на хубавото й лице с прасковена кожа, учудването, смущението, колебанието, вълнението — и, разбира се, гнева — а може би и малко страх. Знаеше, че вече е подготвена да го намрази; той бе възпламенил яда й, пренебрегвайки я нарочно цяла седмица, след като я бе глезил и ухажвал, след като се бе грижил за нея. О, да, тя със сигурност щеше да е бясна. Той се усмихна. Сигурно бе на път за насам и всеки момент щеше да се втурне при него — ако беше изчислил всичко точно. Нямаше да е в състояние да чака, Леони винаги постъпваше импулсивно. Какво ли щеше да направи сега? Дали щеше пред очите му да разкъса документите и да му се разкрещи? Или пък щеше да му се хвърли на врата и да го целуне? Той въздъхна от задоволство, и двата варианта го устройваха. Знаеше, че най-накрая щеше да я има.
Като по команда Вероне се показа на терасата и с бърза крачка се приближи към него.
— Госпожица Леони е на борда на яхтата, господине.
Той поседя още малко, наслаждавайки се на слънцето и на удоволствието от очакването… персоналът на яхтата бе получил нареждания, знаеха какво да правят.
— Келнер — извика той.
— Да, господине? — завтече се келнерът.