— Един омлет, ако обичате, и бутилка минерална вода „Евиан“. Няма закъде да бързам. Леони ще почака.
Леони бе там вече от един час. Седеше изнервена в големия салон с широки прозорци, гледащи към оживеното малко пристанище. Салонът бе безупречен — дори прекалено. Стаята би могла да принадлежи на всеки богат човек с вкус. Нямаше вещи, които да напомняха за нещо лично, нито издайнически знаци за присъствието на двете малки момченца, макар те да си бяха тръгнали неотдавна, за да заминат с майка си в провинцията. Никой не я безпокоеше, тя бе напълно сама; единствено часовникът, тиктакащ върху голямото четвъртито бюро, отброяваше отлитащите минути. В един часа стюардът дойде да й поднесе извинения за отсъствието на Мосю дука — очакваха го всеки момент, а междувременно мадам не би ли искала да обядва?
— О, не, благодаря ви — отвърна тя, но той й се усмихна и каза, че Мосю дукът би настоявал за това.
Тя изпи чаша шампанско, за да се успокои, а след това и втора, защото първата не й бе достатъчна. После закрачи неспокойно по палубата на голямата яхта, любопитна да разгледа този негов „дом“, да открие някакъв знак за истинската му личност. Бе очаквала показен лукс, но се бе лъгала. Огромна безупречна бяла яхта.
Слънцето напичаше и Леони неспокойно се върна в салона — часовникът на бюрото показваше два и половина. Може би трябваше да си тръгва. В края на краищата, тя пак чакаше! Тази мисъл я раздразни. Но въпреки това трябваше да остане, трябваше да му върне документите — преди да е променила решението си. Не можеше да издържа повече тиктакането на часовника! Имаше още една врата, която извеждаше от салона, и тя надзърна през нея. Бе малък кабинет — отрупано с книжа бюро, високи лавици с книги, излъскан паркет, постлан с избеляло синьо-зелено персийско копринено килимче, и дълбоко канапе под прозорец, гледащ към морето. Бе тихо, не тиктакаше никакъв часовник, чуваше се само плисъкът на вълните. Тя седна да го почака на ръба на дивана. От шампанското и слънцето й се приспа, нагласи възглавниците, така че да й е удобно. Колко дълго ще трябва да го чакам, питаше се Леони.
На яхтата цареше абсолютна тишина, само пенестите вълнички я поклащаха леко под следобедното слънце. Екипажът бе освободен за остатъка от деня и дори морските птици се бяха умълчали в следобедна дрямка.
Жил я намери заспала в кабинета, пакетът с документите лежеше до нея на канапето. Той се качи на палубата, наля си чаша уиски и замислено отпи от нея. Тя бе толкова млада и толкова хубава. Искаше му се да целуне клепачите й — деликатни и почти прозрачни, набраздени от малки сини вени под нежната кожа. Но щеше да почака.
Той прочете мислите й по изражението на лицето, щом се събуди — смущение, изненада и облекчение. Тя бързо стана, оправи полата си.
— Трябва да съм заспала.
— Предполагам, че е от шампанското и от горещината — усмихна й се той. — Съжалявам, че не можа да вечеряш с мен миналата вечер.
— Но аз ви чаках — цяла седмица, очаквах да ви видя!
Той сви рамене и с безразличие се загледа през прозореца към морето.
— Казах ти, че съм делови човек, времето не винаги ми принадлежи…
Прав беше. Глупаво бе да очаква, че ще има време само за нея. Трябваше да присъства на срещи по бизнес въпроси, да отделя време за съпругата и децата си. Тя си спомни двете малки момченца, радващи се на сладоледа.
— Дойдох, за да ви върна това — подаде му тя пакета. — Много мило от ваша страна, но не мога да приема.
Погледите им се срещнаха и той лениво й се усмихна.
— Но защо не, Леони?
— Прекалено много е… е, добре — не е подарък, който едно момиче може да приеме от мъж.
— Бе мое задължение да ти го дам — стойността му не е голяма, просто една стара вила.
— Но вие знаехте, че за мен то означава много повече.
— Да. Името ти е вписано в крепостния акт. То ти принадлежи. То бе твоята мечта.
Тя се приближи до него и му подаде документите.
— Моля ви — каза му тя. — Вземете си ги обратно.
— Това не те обвързва по никакъв начин, Леони — отвърна той, вдъхвайки мириса на косата й. Ухаеше, както и бе предполагал, на свеж въздух, слънце и море.
— Така ли? — колебливо попита тя. Наистина ли един мъж можеше да подари подобно нещо на жена без да очаква нищо в замяна. — И все пак, настоявам — бе непоколебима тя и тикна документите в ръцете му.
— Искаш да кажеш, че аз съм очаквал да ми се отдадеш в замяна на Вилата? — той сложи ръце на раменете й и я погледна в очите. — Не за това ти давам Вилата, Леони. Можех да те имам, когато пожелая.
Докосването му бе леко, тя можеше да извърне глава, да се отскубне, да избяга от яхтата. Но не го направи. Остави се той да я целуне и щом устните му намериха нейните, откликна с желание, като че ли това бе истинската причина, поради която бе дошла тук. Искаше й се да я люби.