— Вървете по дяволите, Мосю — извика тя, отмятайки глава назад и скочи на пода като див звяр. — Задръжте си бижутата — дайте ги на другите си жени.
И захвърли дрънкулката на дъските.
— Няма защо да плащате за извършената услуга — няма да ви струва нищо! А сега — и тя му хвърли на пода и нотариалния акт — вземете си и това. Не сте ме купили, Мосю. Не ме притежавате и никога няма да ме притежавате.
Жил се разсмя.
— Но аз още не съм платил за теб, скъпа моя, това е само един аванс. Ела да живееш с мен, Леони, ще имаш къща в Париж и всичко друго, каквото си поискаш… назови го и ще го имаш. Ще бъдеш моята Леони… мое създание. Ще те облека в коприна и ще те отрупам с бижута — ще притежаваш само най-доброто качество. Винаги ще бъдеш красива.
Тя го гледаше ужасена. Какво й говореше той? Искаше да живее с него, да бъде негова жена — докато му се иска, а после щеше да я захвърли. Спомни си за вечерите, когато чакаше колата да се появи. Не желаеше всичко това… нямаше да бъде притежавана от никой мъж, да бъде в негово разпореждане, да е там, когато я иска, и да изчезва, когато му омръзне.
Той я прегърна.
— Хайде, Леони — усмихна й се самоуверено, — ти ме искаш, спомни си, сама ми го каза, само преди малко. Разбира се, аз си имам личен живот в Париж, но добре ще се грижа за теб.
Тя го отблъсна и бързо започна да се облича.
— Никога — изкрещя му, — никога няма да бъда ваша държанка.
Той я погледна мързеливо и самоуверено.
— Размисли — предложи той, развеселен от гнева й, — но си вземи това.
Той вдигна от пода документите за собственост и й ги подаде с усмивка.
— Запомни, това ти го давам без всякакви условия… не е в замяна на изпълнената услуга.
Леони си пое дълбоко дъх и ги грабна от ръката му.
— Върви по дяволите, ще ги задържа — извика тя, — ти получи, каквото искаше.
Той се засмя, щом тя се втурна през стаята, по палубата, чу стъпките й да отекват по мостика към брега.
— Ще се върнеш — помърмори той.
Леони нямаше никакви пари, последните бе изхарчила тази сутрин, за да стигне до Монте Карло, и затова се настрои за дълга разходка обратно към нос Фера. Слънцето бе вече ниско над хоризонта и слава богу, не беше вече толкова горещо, но усещаше слабост в коленете и още кипеше от яд. След като измина една-две мили, спря една фермерска каручка, връщаща се от пазар, и се качи в нея. Седеше мрачна и умълчана и си блъскаше главата над изминалия следобед и своята дилема.
Любенето с него наистина й бе харесало, дори и сега тялото й си спомняше възбудата. Тя се размърда смутено. Но той не й каза, че я обича… каза й, че е красива, прекрасна… че е най-възхитителната жена с най-гладката кожа… и много други неща, думи, които си бе повтаряла, докато той влизаше в нея. Изчерви се от срам. О, Рупърт, защо ме изостави? Това никога нямаше да се случи! Но ето, че се случи — и тя вече бе различна. Каручката неприятно се друсаше по изровения път и тя си спомни как някога се возеше в подобна каручка от Мазард до къщичката, която бе наричала дом. Погледни реалността, Леони, каза си тя, ти си отново там, откъдето започна — по пътя към къщи във фермерска каручка, без пари и без работа — и без някой, който да го е грижа за теб. Почакай, помисли си — едно нещо беше различно. Тя се взря в крепостния акт, който държеше, на името на Леони Бахри. Сега наистина имаше дом! Разсмя се, със смеха си зарази и фермера, който се чудеше каква ли е била шегата.
Гневът и въодушевлението я напуснаха веднага щом се върна към сигурността на Вилата. Влезе в тяхната стая, огледа леглото, опнатия бял чаршаф и възглавницата, бухната и гладка, очакваща русите им глави да се отпечатат върху нея. Но тя не беше вече момичето на Рупърт; русокосото същество, лежащо до него, бе невинно и обичливо, а не онова развратно създание, което молеше за още, което се бе продало… Не беше ли направила точно това тя? Наистина ли му беше повярвала, когато той й каза, че няма никакви условия? Всичко бе толкова объркано. Беше ли влюбена в него? Беше ли влюбена в Рупърт? Почувства се победена от собственото си тяло, мислейки за Жил вместо за себе си… не, тя просто не можеше дори сега да го нарича Жил. Той бе Мосю дукът дьо Кормон. Мосю.
Тя прегърна котенцето и притисна бузата си до меката му козина.
— Какво ще правим сега, Беби?
15.
На следния ден Жил замина за Париж, уверен, че след няколко дни тя ще се върне. Налагаше се спешно да се погрижи за бизнеса, но след два дни щеше да е отново тук. Той прецени, че точно толкова време щеше да й е необходимо, за да стигне до правилно заключение — че иска да бъде с него, че не може да живее без него — и да приеме предложението му. Той я бе въвлякъл в това незабелязано, без да я отрупва с цветя и подаръци, като просто й позволи полека да се потопи в спокойствието на луксозния живот, където попадаше с него, той я забавляваше, съчувстваше й, така че да не се чувства вече самотна и нежелана, караше я да се чувства красива, макар Рупърт да я бе изоставил. Бе наблюдавал разцъфването й с нова увереност. И сега й отне всичко това, остави я цяла седмица да се измъчва в несигурност и съмнения само за да я издигне отново, да я върне в своя свят, да й го предложи целия. Как би могла да устои на това? Но вече измина седмица, откакто се бе върнал, и изглежда, Леони още устояваше!