— Прилича на малка котка — пошушна Бела на Лулу, — която още не се е научила да показва ноктите си.
Мадам Артоа я наблюдаваше мълчаливо. Раздърпаното момиче, още дете, почукало на вратата й, като че ли бе преминало в друго измерение. Пол Бернар трябва веднага да го е забелязал, ето защо й е помогнал. И, разбира се, имал е право.
Леони, все по-развълнувана, се взря по-отблизо в огледалото. Да, наистина изглеждаше по-добре… дори беше хубава… тя се завъртя и извърна глава да види как й седи роклята отзад, пооправи прибраната си коса, прокара пръст по бузата си да провери дали ружът ще полепне по него.
— О, благодаря ви, благодаря ви на всички — промълви най-сетне тя, а сълзите се стичаха по бузите й и размазваха ружа. — Толкова сте мили, толкова сте добри с мен.
— Глупости — засмяха се те, — беше ни забавно. А ти никога няма да бъдеш вече същата, Леони!
— А вие какво мислите, мадам Артоа? — попита Леони, заставайки пред нея.
— Мисля — въздъхна мадам Артоа, — че ще трябва да си намеря нова кухненска помощничка, а на теб — по-добра работа. Утре ще говоря с мадам Сера от магазина за дамско бельо на улица „Монталиве“.
— Наистина ли? Наистина ли, мадам Артоа? — не можеше да повярва Леони. — О, благодаря ви, благодаря ви.
Тя се хвърли на врата на мадам Артоа и я целуна. А после целуна Лулу и Бела, и Жоли.
— Никога няма да забравя тази вечер — врече се тя.
Интервюто на Леони при мадам Сера бе най-важната тема за разговор сред момичетата тази седмица. Бяха убедени, че тя ще получи работата.
— Въпреки че не знам за какво се тревожиш, Леони — каза й Лулу, — ако се наложи, на минутата мога да ти намеря работа в кабарето.
Леони се засмя на думите й, разбира се, те не можеха да бъдат истина, но въпреки това идеята за кабарето я плашеше. Мадам Артоа й каза, че работата при Сера ще й хареса и че ако се справя добре, има възможност да я повишат и да работи като истинска продавачка. Междувременно момичетата й помагаха през всяка свободна минута, която им оставаше. Жоли я научи как сама да си прибира косата, този път не толкова небрежно, на стегнат рус кок. Пришиха ивица тъмно, бронзово на цвят кадифе към полата на роклята, както и кадифена якичка в същия цвят. Обувките се оказаха проблем — никое от момичетата нямаше такива, които да й станат, а очевидно не можеше да се появява със старите. Най-накрая мадам Артоа я заведе в магазина и тя си купи чифт елегантни черни обувки с ниско токче, като онези, които бе виждала да носят останалите момичета, макар да бе шокирана от цената.
— Погледни на това като на инвестиция, скъпа моя — посъветва я мадам Артоа, — тези обувки ще те изведат по пътя към успеха.
Бела и Жоли я караха да се упражнява в непривичното за нея ходене на токчета, така че да не се препъне навън, а тя остана изненадана колко елегантни изглеждат краката й в тези обувки. За пръв път в живота си не се срамуваше от размера на стъпалата си. Мадам Артоа й подари за късмет чифт чорапи от най-качествен памук, а Лулу й поднесе малка позлатена брошка с красив кехлибар по средата.
— Няма никаква стойност — каза тя, отхвърляйки благодарностите на Леони, — но подхожда на роклята.
Леони тръгна от пансиона в събота рано сутринта, наметната върху новата си рокля с втората пелерина на мадам Артоа — от кафява вълна, с малка кожена якичка. Интервюто й бе в девет и тридесет, но в девет и петнадесет тя вече неспокойно крачеше по улица „Монталиве“, минавайки покрай магазина за десети път, и ставаше все по-нервна с всяка изминала минута. Не бе разбрала, че „Сера“ е толкова плашещо елегантен. Високите прозорци бяха обточени с розово кадифе, а върху розовото райе на тентата над мраморното стълбище пред магазина също с розови букви, но по-тъмни на цвят бе изписано името „Сера“. Докато разглеждаше, едно младо момче излезе да премете розовия килим, водещ по стълбите към стъклената врата. Накрая той за последен път излъска и блестящата месингова табела на вратата и отново изчезна вътре. Би трябвало вече да е девет и половина, помисли си тя, приближи се нервно към магазина и последва момчето вътре.