Една камбанка нежно издрънча, щом Леони затвори вратата зад себе си и се спря за миг, захласната от обстановката там. Намираше се в кутия от розово кадифе, стените и таванът бяха целите облицовани и прищипнати тук-таме с копчета от сатен. Кристални полилеи осветяваха дългите стъклени витрини, в които стояха наредени огромни купи с шалчета от бял лебедов пух и дантелени якички, копринени панделки и седефени катарами. Покрай една от стените бяха изложени серии дантелени роби по краищата с пера или ивици коприна и сатен, в прасковено, сивкаво, лилаво или фъстъчено зелено — изпълващи устата със слюнка като при вида на крехки захаросани бадеми. Леони въздъхна от удоволствие. Искаше й се да ги докосне, да допре гладкия сатен до бузата си, да обвие коприната около тялото си.
Една висока жена усмихната се появи от задната част на магазина.
— Заповядайте, мадам — каза тя — мога ли…
После изведнъж млъкна, щом видя пред себе си Леони.
— Какво искаш? — грубо я попита тя, а гласът й се промени от заученото раболепие на продавача към писклив гняв. Какво правеше тук това момиче? Само изтърсваше праха от улицата върху светлия им килим.
— Извинете, вие ли сте мадам Сера? Имам среща в девет и тридесет. Във връзка с работата, нали разбирате.
— Работата! Тогава какво правиш тук? Може би по-добре щеше да бъде преди да влезеш тук, първо да се осведомиш, че това е входът за клиентите. Както и да е, мадам Сера е заета в момента.
И тя високомерно погледна Леони:
— По-добре се махай още сега, преди да е пристигнал някой клиент… не им е приятно да виждат такива като теб тук.
— Ами тогава, къде да отида? — отчаяно попита Леони, отстъпвайки към вратата.
— Заобиколи отзад, разбира се, по алеята, глупаво момиче.
Докато отваряше вратата, Леони усети, че дланите й са се изпотили от уплаха, и спря, за да избърше с ръкава си следите по лъскавата дръжка. Забеляза, че жената я наблюдава през стъклото и избяга на улицата, търсейки алеята. Сигурно я беше пропуснала… а времето минаваше. О, Господи, трябваше да е закъсняла вече! Щеше да пропилее шанса си за работа… какво щеше да каже после на момичетата в пансиона? Но, слава богу, ето я алеята. Тя я съзря, тясна криволица сред сградите, и затича по нея, търсейки задния вход на „Сера“. Момчето, което видя преди малко, седеше най-горе на малкото каменно стълбище и ядеше кифла, която се ронеше, а трохите падаха върху сатенения му костюм. Беше сменил предишните си обикновени дрехи с облекло на индийски принц, а на стъпалата до него стоеше тюрбанът му — сутрешният бриз поклащаше перото от орел рибар, закачено отпред с малко бижу. Лешниковата му на цвят кожа приятно контрастираше с розовия сатен, а очите му й се усмихваха. През целия си живот Леони не бе виждала подобен на него.
Той се засмя при вида на изненаданото й лице.
— Не се стряскай — каза й приятелски. — Идеята да се разхождам в този вид из Париж беше на мадам Сера. Тук съм момче за всичко — разнасям поръчките, отварям вратата на купувачите, предлагам им кафе и напитки, помагам им за пакетите. Мадам Сера някъде видяла картина, на която имало едно малко черно момче слуга и ето ме мен!
— А ти нямаш ли нищо против? — попита тя, очарована от него.
— Не, това е работа, но може би като порасна още малко, ще имам.
Изглеждаше на около четиринадесет, но Леони не искаше да бъде груба и да го разпитва за възрастта му.
— Трябваше да се срещна с мадам Сера в девет и тридесет — каза тя, спомняйки си изведнъж защо бе там.
— Значи си закъсняла, но не се тревожи, точно сега тя е заета. Един търговец на коприна е дошъл от Милано и ще остане тук поне още половин час. Можеш да влезеш вътре и да почакаш, ако искаш.
— Имаш ли нещо против да остана тук с теб?
Никак не й се искаше на Леони да стои сама още половин час — онази сърдита жена можеше отново да я изхвърли.
Той разбра, че е нервна.
— Как така си закъсняла, щом ще се срещаш с мадам Сера за работа? Би било логично да дойдеш по-рано.
— Ами аз дойдох… Влязох през централния вход и някаква жена ме изхвърли… каза ми, че по-добре първо да питам, преди да влизам през входа за клиентите.
— Трябва да е била Мариан — той предложи и на нея кифла от една хартиена кесия, оставена отстрани до него. — Тя е същински диктатор. Плаши всички момичета.
— Но защо? — замислено отхапа от кифлата Леони.
— Не знам. Някои жени са такива, струва ми се. Трябва да внимаваш с нея, май ревнува от всяко красиво момиче.
Леони го погледна. Беше я нарекъл красива!
— Как се казваш? — попита го тя.
— Марок.
— Марок? Само толкова?
— Да. Роден съм в Мароко, баща ми ме довел в Париж, когато съм бил малък, четири или петгодишен, и после изчезнал. Отгледан съм от монахините в едно сиропиталище и винаги ми казваха Марок — мароканеца. Лепна ми се и още ми харесва.