Имаха много общо помежду си. И двамата бяха млади, и двамата — сами в Париж.
— Време ти е да влизаш.
Той си сложи тюрбана с перото и й се усмихна:
— Късмет. Надявам се да получиш работата.
— Благодаря ти.
Леони се качи след него по стълбите и го последва в тъмния вход. Чувстваше се по-добре.
— Знаеш ли, Марок — каза тя, когато той я остави пред вратата на мадам Сера, — ти си моят първи приятел в Париж.
— Радвам се — усмихна се той.
Тя се изправи, пое си дълбоко дъх и почука на розовата врата.
Пет минути по-късно излезе на улица „Монталиве“ като новата продавачка в „Сера“. Неин бе целият този луксозен свят на розовото кадифе, прасковената коприна и сивкавия сатен.
— Леони — раздразнено извика Мариан. — Къде са пакетите на мадам Журдан? Досега трябваше да са готови!
Леони бързо завърза последната панделка. Само за пет минути бе направила три големи пакета. Първо трябваше внимателно да сгъне дрехите, а след това да опакова всяка една поотделно.
— Съжалявам, мадмоазел, ето готови са.
— Ама те никак не са добре опаковани — извика Мариан.
Изведнъж вниманието на целия магазин бе привлечено върху Леони.
— Простете, мадам — снизходително усмихната се обърна Мариан към изненаданата клиентка. — Момичето ще ги опакова отново.
После дръпна едната панделка:
— Погледни, вече се развърза!
Застанал нащрек зад огромното облицовано с розово кадифе кресло на мадам Сера, Марок наблюдаваше сцената със съчувствие. Мариан наистина се заяждаше с Леони, непрекъснато я критикуваше, превръщаше живота й в ад и нарочно го правеше, когато мадам Сера е в салона.
— Какво става с това момиче, Мариан? — попита мадам Сера. — Изглежда ужасно бавна.
— Просто е небрежна, мадам — пусна една извинителна усмивка Мариан. — Сама ще довърша нещата.
— Ела тук, Леони — нареди й мадам Сера.
Тя огледа момичето, застанало пред нея. Беше скромно облечено, но спретнато и привлекателно по особен начин, въпреки че косата й бе ужасно рошава.
— Колко време вече работиш при нас?
— Четири месеца, мадам.
— Четири месеца ли? Предостатъчно, за да знаеш как се опаковат пакети, струва ми се. Трябва да се стараеш повече.
— Но, мадам, просто… — Погледът й улови предупредителната гримаса на Марок, застанал зад креслото на мадам. — Ще се старая повече, мадам.
— И направи нещо с тази коса… вържи я отзад. Не може да стърчи навсякъде.
Продавачките я гледаха съчувствено, безсилни да направят каквото и да било. Безсмислено бе да се оплаква на мадам Сера — Мариан беше дясната й ръка и мадам нямаше да търпи да говорят нещо лошо за нея.
Изчервена от публичното унижение, Леони се върна да подрежда дългите стъклени витрини. Мариан пропукваше щастието й в „Сера“. Но защо, защо се заяждаше с нея? Бог бе свидетел, че ужасно се стараеше. Освен това с пакетите всичко бе както трябва. Сгъна сатенените ризи и кюлоти, изпъна ръбовете на надиплените нощници, оправи розетките и панделките отпред и внимателно ги върна по местата им в чекмеджетата. Много от дрехите бяха по поръчка, но винаги имаха налице и красиви готови неща. Господата обичаха да купуват подаръци за любовниците си. Отвори най-горното чекмедже и надзърна към сексапилните корсети от предизвикателно черен и гладък червен сатен със съблазнително кръстосани презрамки и за пореден път се зачуди кой ли ги носи и къде?
— Леони — пъхна в ръката й сгънато късче хартия Марок и прошепна, — от господина, който придружава Глорие е. Той те наблюдаваше, докато Мариан ти разиграваше онази сцена.
Глорие, новата звезда на кабаре „Карнавал“, винаги взимаше със себе си някой любовник да се грижи за нея, докато пазарува.
Леони се скри зад витрината, разгъна бележката и бързо я прочете:
Не се тревожи, беше написано там, тя просто те ревнува, защото си толкова красива. Затова пък мога ли да те поканя на вечеря някоя вечер?
Тя вдигна поглед и се смути… той я наблюдаваше — висок, приятен на вид младеж с къдрава руса коса и изражение, вдъхващо доверие, стоеше зад Глорие, която избираше плат за новата си вечерна рокля. Усмихна й се и въпросително повдигна вежди, а тя се смути още повече и с раздразнение усети как отново се изчервява — това винаги я издаваше!
Върна се към подреждането на витрините, но сърцето й биеше от вълнение. Един мъж й беше пратил бележка, молейки я да излезе с него на вечеря! Разбира се, не би си и помислила да отиде, но щеше да разкаже на Лулу, Бела и Жоли; нямаше търпение да приключи работният ден, за да се прибере бързо в къщи и да разправи! Чу Глорие да се сбогува, а след това и звъна на камбанката, щом вратата се затвори, и бързо се обърна да ги погледне през прозореца.