Децата се развикаха, когато корабчето направи широк завой в залива. Стомахът й отново се разбунтува.
Алекс се прояви като изключително щедър приятел и позволи на Кевин да надуе сирената. Меган се загледа през прозореца към спокойните гладки води на залива Френчмън.
Каква красота, каза си тя. И дори не се клатушкаха.
— Можеш да видиш Кулите от щирборда — каза Натаниъл.
— Там са — заяви Джени. — Щирборда е от дясната страна, а бакборда е ляво.
— Кърмата е отзад, а носът — отпред — продължи Алекс, за да не остане по-назад. — Всички знаем за лодките.
Меган зарея поглед към скалите, за да потисне новия каприз на стомаха си.
— Ето ги, Кевин. — Тя стисна месинговия парапет под прозореца, за да не падне. — Имаш чувството, че са пораснали от скалите.
Наистина приличаха на замък, каза си Мег, докато ги наблюдаваше със сина си, застанал до нея. Кулите се издигаха към синьото лятно небе, а по сивите скали проблясваха малки парченца слюда. Дори скелето за ремонтните работи и дребните, прилични на мравки фигури, не можеха да развалят приказната гледка. Приказка, каза си Меган, ала тя си имаше и тъмна страна.
А това, реши тя, я правеше още по-интригуваща. Нищо чудно, че Слоун с неговата любов към сградите я обожаваше.
— Такава гледка можеш да видиш на някой самотен ирландски бряг — каза Натаниъл зад нея. — Или на някоя мъглива шотландска скала.
— Да. От морето изглежда още по-впечатляващо. — Очите й се насочиха към Кулата на Бианка. Мег потръпна.
— Искаш ли да си сложиш якето? — попита той. — Ще стане студено, щом излезем в открито море.
— Не, не ми е студено. Просто се замислих. След като чуеш всички истории за Бианка, не можеш да не си представиш какво е било.
— Седяла на скалите и го чакала. Чакала Крисчън. И мечтаела — предполагам обзета от чувство на вина, тъй като била истинска дама. Но благоприличието има толкова шанс, колкото и снежна топка, попаднала в ада на любовта.
Тя потръпна отново. Тези думи й бяха до болка познати. Някога бе влюбена и бе загубила както благоприличието, така и невинността си.
— Платила си е — заяви троснато Меган и се извърна на страни. За да се поразсее, се наведе над картите. Не че разбираше нещо.
— Насочваме се на север, североизток. — Както бе постъпил и с Алекс. Натаниъл взе ръката й и насочи пръста й по картата. — Денят е ясен, видимостта — отлична, ала има силен вятър. Ще ни поклатушка малко.
Страхотно, каза си тя и преглътна с усилие.
— Ако не намериш китовете, да знаеш, че ти ще отговаряш за три много разочаровани деца.
— Е, все някой и друг ще открия. — Меган се блъсна в него, когато заливът ги изтласка в открити води. Ръцете му стиснаха раменете й за опора и останаха там. Яхтата може и да се клатеше, но той бе стабилен като скала. — Ако искаш, разтвори крака. Така ще разпределиш тежестта си. Хайде, Меган, ще свикнеш.
Тя бе на друго мнение. Вече усещаше ледено студените капчици пот, обсипали кожата й. В стомаха й се надигаше жлъч. Не можеше да си позволи, беше си обещала да не разваля деня на Кевин, нито пък да се излага, като започне да повръща.
— Отнема около час, докато пристигнем, нали така? — Гласът й бе слаб, немощен, въпреки че се постара да се стегне.
— Точно така.
Понечи да се отдръпне, ала отново се люшна като пияна към него.
— Я да те погледна — настоя тихо Нейт и я обърни към себе си. Щом спря поглед на нея, веждите му веднага се сключиха. Беше пребледняла като платно, а под кожата й избиваше необичаен зеленикав оттенък. Толкова й е лошо, че едва се държи на крака, помисли си той и поклати глава. А те дори не бяха поели по курса.
— Взе ли нещо преди тръгване?
Нямаше никакъв смисъл да се преструва. А и вече не й оставаха сили да се прави на храбра.
— Да, но ми се струва, че не ми действа. И в кану да седна, пак ми прилошава.
— И въпреки това тръгна на тричасова обиколка из Атлантика.
— На Кевин толкова му се искаше… — Тя замълча, когато Натаниъл я прегърна през кръста, за да я задържи, и я поведе към една от пейките.
— Сядай — нареди той.
Тя се подчини безропотно, а щом забеляза, че децата са прекалено заети да зяпат през прозорците, се отпусна и наведе глава между коленете си.
Три часа, повтори наум Мег. След три часа щяха да я свалят в чувал на сушата. Дали нямаше да е по-добре да я погребат в морето? Господи, кой дявол я накара да си въобрази, че две никакви хапчета ще я спасят? Усети леко подръпване на ръката.
— Какво? Да не би линейката да е вече тук?
— След малко няма да имаш нужда от линейка, сладурче. — Натаниъл бе клекнал пред нея, за да нахлузи някакви хавлиени ленти на китките й.